Брам се обърна и погледна към уродливата стара постройка, която приличаше на грозно петно на фона на прелестния пейзаж. Вече се намираха на десетина километра от нея — бяха вървели цяла нощ, за да се отдалечат от изкривената сграда, сякаш се бояха, че Скелетната вещица ще се втурне подире им, надавайки злокобния си вой. Въпреки среднощния преход обаче никой от тях не беше уморен. Ловецът на духове премести Пиперено зрънце на другото си рамо, след което изсумтя и се обърна към Отрова, повдигайки въпросително вежди.
— Някаква идея накъде да поемем? Струва ми се доста тъпо да успеем да се доберем до Вълшеблените владения, а сетне да се скитаме като мухи без глави, докато умрем от глад.
Тъмнокосото момиче вдигна рамене и погледна към Андерсен.
— Ти имаш ли някакви идеи, котарако?
Животното присви многозначително очи и заприпка надолу по склона към пъстроцветната гора.
— Кълна се, че в тази котка има нещо, дето не е никак нормално — измърмори Брам.
Отрова вдигна рамене.
— По-добре свиквай — каза тя. — Думата „нормално“ не се връзва особено с това място.
Те последваха котката надолу по хълма. Отрова си даде сметка, че Андерсен изобщо не бързаше — спираше се тук-там, за да подуши някое екзотично цвете, или пък се хвърляше подир необикновените насекоми, подскачащи сред храстите. Девойката се наслаждаваше на горещия ден, запленена от красотата на пейзажа. Тук всичко изглеждаше някак си по-ярко и живо, а сетивата й бяха много по-изострени, отколкото в Чайкино. Усещаше шумоленето на тревата и различаваше от доста голямо разстояние как се движат листата на дърветата, сякаш въздухът бе толкова чист и прозрачен, че всичко се виждаше като на длан.
Момичето се изкушаваше да отбележи, че този свят изобщо не изглежда лош, но знаеше, че в мига, в който го направи, щеше да им се случи нещо ужасно. Как можеше в живота, също като в приказките, да има подобна ужасна предопределеност?
Когато стигнаха до края на гората, откриха ромолящ бистър ручей. Брам положи Пиперено зрънце на земята и двамата с Отрова отмиха от себе си кръвта на вещерските кучета. Андерсен също се зае с почистване на козината си. След като привършиха, те събудиха светлокосото момиче, което бе изкарало толкова време в несвяст, че накрая бе заспало. Отрова очакваше Пиперено зрънце да припадне отново в мига, когато видеше, че не са в къщата на Мийб, ала не стана така. Докато се сушаха на слънцето, двамата с Брам внимателно й обясниха какво се бе случило, като премълчаха кървавите подробности и изложиха единствено фактите. Мийб вече я нямаше и нямаше да тръгне подир тях. Пиперено зрънце бе свободна (независимо дали го искаше, или не). Намираха се във Вълшеблените владения и се бяха отправили към повелителя на вълшеблените създания.
Светлокосата красавица слушаше всичко това с потресено изражение на лицето.
— Все още можеш да се върнеш, ако искаш — рече Отрова, водена от мисълта, че ако й предостави възможност за избор, няма да се чувства като похитител.
Пиперено зрънце поклати глава, а златистите й къдрици се разлюляха. Това бе единственият отговор, с който ги удостои. Тъмнокосата девойка хвърли озадачен поглед към Брам, с който искаше да каже, че не знае как да тълкува реакцията на Пиперено зрънце, но щом изсъхнаха достатъчно, за да продължат по пътя си, русото момиче ги последва, без да пророни и дума.
Гората се оказа красива както отвън, така и отвътре. Тук ги нямаше онези прогнили растения, които застилаха като килими лесовете в човешките владения, и нито едно листенце не изглеждаше не на място. Всяка клонка сякаш бе прецизно поставена по такъв начин, че да подчертава красотата на дървото, откъдето бе израснала. Нямаше болести по дърветата, нито пък се забелязваха признаците на смъртта и разложението, които бяха част от кръговрата на живота в Черните блата. Всичко бе като прелестна картина, като приказно видение — съвършено.
И именно поради тази причина Отрова изобщо не се доверяваше на тази гора.
— Невероятно е! — възкликна Пиперено зрънце и притисна дланите си една към друга.