— Само гледай тия цветя да не те убият, ако ги помиришеш — рече Брам, който сякаш четеше мислите на Отрова.
— О, я стига — нацупи се златокъдрото момиче.
— Той е прав — намеси се Отрова, припомняйки си какво бе чувала от Чевръстин. — Илюзията е част от вълшеблените похвати. Не се оставяй да бъдеш заблудена. Тези Владения са опасни за нас.
Пиперено зрънце вирна високомерно нос при думите й, ала тъмнокосата девойка забеляза, че от този миг насетне започна да се озърта крадешком наоколо.
Сутринта премина в следобед, а после и във вечер, но откакто бяха прекрачили във Вълшеблените владения, не бяха видели други живи същества, освен тях. Въпреки че гората бе огласяна от птичи песни и звуците на най-различни странни животни, те не бяха зърнали и едно насекомо. Когато стигнаха до някаква полянка, спряха да си починат и да похапнат малко студена храна от запасите на Отрова и Брам. Клонките над главите им се люлееха от подскоците на птичките, ала когато вдигаха поглед нагоре, пътешествениците не забелязваха нищо. Това допълнително обтягаше нервите им.
По едно време ловецът на духове започна да изказва съмнения, че котаракът е наясно с посоката, която ги интересуваше, но Андерсен изглеждаше изключително целеустремен, а и Пиперено зрънце ги увери, че любимецът й си знае работата.
— Той се появи в един ден, когато къщата на Мийб бе във Вълшеблените владения — разказа им светлокосата девойка. — Спомням си го добре, защото денят бе изключително ярък — дните във Вълшеблениге владения винаги са по-ярки от тези в човешките. Тъкмо се бях загледала през прозореца, когато Андерсен влезе вътре. Сигурно е бил някъде там. Видя, че съм самотна, и остана при мен. Оттогава се превърна в мой приятел. Не е ли сладък?
Тя вдигна котката, която измяука от изненада, и притисна буза в нея, докато я обсипваше с гальовни думи. В началото Андерсен негодуваше и бранеше достойнството си, ала впоследствие се отпусна и замърка доволно. Отрова гледаше невярващо метаморфозата на зверчето в обятията на Пиперено зрънце.
— Искаш да кажеш, че е вълшеблена котка? — попита Брам, преди чернокосото момиче да подхвърли някоя от язвителните си забележки.
— Не зная — отвърна русата красавица и остави Андерсен на земята. — Но съм сигурна, че дойде от Вълшеблените владения, когато ме откри. Според мен е бил къде ли не. Просто не ми разказва толкова много.
Те продължиха да вървят, следвайки черния котарак, без да знаят със сигурност накъде ги водеше той или дали изобщо ги водеше нанякъде. Ала тъй като нямаха никаква идея къде се намират, всяка посока бе добра.
Над Вълшеблените владения бе започнала да се спуска нощ, когато се натъкнаха на непознатия.
Откриха го в края на тясна пътечка, виеща се под арка от листа и клони и поръбена с корени, които бяха прецизно подредени, за да изглеждат естествени, и в същото време нямаха нито една бучица пръст отгоре си. Пътечката отвеждаше до горска полянка с малко езерце, искрящо в бакърено червено на светлината от последните слънчеви лъчи. В края на езерцето се издигаше колибка, построена сякаш на самия му бряг. Загниваща съборетина от съчки, измазани с глина и кал, увенчана с жълтеникав сламен покрив. Пред нея имаше дървен кей, който се простираше навътре в езерото, а в самия му край бе приседнала някаква фигура с въдица в ръка.
Непознатият си даваше вид, че не ги забелязва (а може би наистина не ги беше видял), но те не пропуснаха възможността да го разгледат добре. Беше мършаво създание с влажна зеленикава кожа, наподобяваща жабешка, а от двете страни на тесния прорез, който навярно му служеше за нос, се пулеше по едно огромно изпъкнало око. Устата му бе малка и почти нямаше брадичка. Източените му възлести пръсти държаха здраво пръчката, която му служеше за въдица, а дългите му крака висяха от ръба на кея. Това бе всичко, което се виждаше от него, защото останалата част от тялото му беше скрита под дълго наметало от нещо като мечешка кожа, но осеяна с бодли като на бодливо свинче. Главата на непознатия изглеждаше малка в сравнение с размерите на наметалото му.
— Изглежда ми тъжен — отбеляза съчувствено Пиперено зрънце и наистина, докато го наблюдаваха, зеленокожият въздъхна тежко и продължи да се взира мрачно в спокойните води на езерото.
— Той е от вълшеблените — измърмори Брам. — Не можем да му се доверим.
Отрова се замисли кога всъщност бяха решили, че непознатият е мъж; все пак нищо във външността на това чудновато създание не издаваше половата му принадлежност.
— Скоро ще се стъмни, а след като Андерсен ни доведе тук, предполагам, че има защо — изтъкна момичето с теменужените очи. В същия миг котаракът измяука утвърдително и се отърка доволно в краката й. — Да отидем ли да се запознаем с него?