— Само внимавайте — предупреди Брам, сбърчил вежди под периферията на шапката си. — Всички трябва да сме нащрек.
Междувременно непознатият най-накрая ги забеляза, но не направи нищо, за да ги приветства. Вместо това се обърна отново към езерото и от гърдите му се отрони поредната тежка въздишка. Пътешествениците запристъпваха предпазливо по кея и Отрова забеляза едрите, обагрени във всички цветове на дъгата риби, които плуваха лениво под езерната повърхност, без да обръщат и най-малко внимание на поклащащата се във водата примамка. Ловецът на духове се изкашля.
— О, нашите герои най-сетне се появиха — изрече риболовецът с приглушен, бълбукащ глас.
— Моля? — попита Отрова.
Странното създание намести въдицата си в малката дървена поставка до себе си и се изправи. Големите му жълтеникави очи ги огледаха внимателно.
— Хммм — изсумтя мрачно то. — Не ми изглеждате лоша дружинка. — Той мина покрай тях и се заклатушка към колибката си. — Поне не сте типичната сбирщина от мускулест воин, красива магьосница и забавен крадец. Между водното, тази комбинация съвсем се изтърка.
Отрова и Брам се спогледаха учудено. Непознатият явно нямаше намерение да забавя крачка и чернокосата девойка се завтече подире му.
— Ммм… почакай! — извика му тя. — Аз съм Отрова!
Въдичарят се спря, обърна се и я изгледа от главата до петите.
— Хубаво име — отбеляза. — Мислех си, че се казваш я Ариел, я Мелисанда.
— Пфу! — сбърчи нос Отрова. — И защо мислеше така?
— Защото тия от твоя тип се наричат най-често така — гласеше отговорът. — Не си принцеса, нали?
— Не и не искам да бъда — заяви момичето с теменужените очи. — Всички искат да са принцеси, толкова е досадно.
— Я виж ти! — възкликна създанието. — А ти какво искаш?
— Искам да отида в двореца на повелителя на вълшеблените създания и да го помоля да върне сестра ми.
— Само така си мислиш — рече зеленокожият. — Но се обзалагам, че това ще бъде само началото.
— Началото на какво? — смръщи чело Отрова.
— Как на какво? Да не си въобразяваш, че повелителят просто ще върне сестра ти? Не, ще има изпитания, задачи, сблъсъци, всевъзможни спънки и препятствия, неочаквани обрати и разкрития… — изброяваше причудливото същество. — Ти ще трябва да заслужиш сестра си. Още не си преминала и през половината трудности! Помни ми думите — чака те дълъг път, момиче!
Отрова не можеше да разбере за какво говори странният й събеседник, ето защо след една неловка пауза поклати глава и попита:
— Ти знаеш ли как да стигнем до двореца на повелителя на вълшеблените създания, или не?
— Естествено, че зная — въздъхна тежко риболовецът. — Елате при мен и ще ви кажа — добави той и продължи да куцука към колибката си от съчки и кал. Останалите го последваха.
Вътре беше мрачно и тясно. Имаше две скамейки, огнище, маса и малко други неща, които можеха да минат за мебели. Един недълбок изкоп, покрит със слама, очевидно служеше за креват. Покривът бе толкова нисък, че Брам трябваше да се приведе, за да мине, а Пиперено зрънце удари лакътя си в рамката на вратата и изохка силно, докато влизаше. Непознатият се приближи до огнището, което вече бе стъкмено, и започна да се мъчи с шепа прахан и парче кремък, докато искрите не се превърнаха в огън. Пламъците веднага лумнаха; явно горивото, което използваше, бе доста лесно запалимо. Когато огънят се разгоря достатъчно, въдичарят взе едно почерняло гърне и го сложи да къкри над пламъците.
— Наричам се Мрачин — представи се той. — Изключително подходящо за черногледа и мрачна натура като мен, нали? Не е ли забавно как имената могат да бъдат толкова показателни? Искате ли чай? Бих ви предложил и храна, но днес не съм слагал в устата си нито залък, защото все още не съм уловил нищичко. Всъщност като се замисля, аз никога не съм успявал да уловя нещо. Тук има цяло езеро, пълно с едри, вкусни рибки, но аз никога не съм съумявал да хвана дори една от тях. Не и през последните сто години.
— Сто години? — ахна Пиперено зрънце.
— Какво ядеш тогава? — попита Отрова.
— Риба… — отвърна Мрачин. — …Когато успея да си наловя.
— Но нали каза, че не си хващал нищо през последните сто години?
Въдичарят примигна.
— Да.
— Значи не си ял нищо от сто години?
Домакинът им вдигна рамене.
— Май тъй излиза.
— Тогава как така си още жив? — попита без заобикалки тъмнокосата девойка.
— Добър въпрос — отбеляза Мрачин. — Предполагам, че просто не е обмислил нещата достатъчно добре, когато ме е сложил тук.