— Кой?
— Йерофантът. Не съм ли трагичен герой? Вечният риболовец, който всеки ден ходи за риба и никога не хваща нищо. Дори изглеждам тъжен, нали? Вероятно просто не е обърнал достатъчно внимание на подробности като това какво ще ям например, ако не успея да си наловя риба. Калпазанска работа, ако ме питате…
— Не си ли гладен? — попита загрижено Пиперено зрънце.
— Нали ви казах, че не съм хапвал нищичко през последните сто години — въздъхна Мрачин. — Вие на мое място нямаше ли да сте гладни?
— Аз щях да съм умряла отдавна — изчурулика весело Пиперено зрънце.
— Искаш ли чай, или не? — изгледа я навъсено въдичарят.
— Да, моля! — усмихна се златокъдрата девойка.
Брам и Отрова също се съгласиха да пийнат чай, макар и само за да спечелят благоразположението на домакина им, който се оказа доста ексцентрична натура (или просто му хлопаше дъската). Тъмнокосото момиче не си даде труд да го разпитва за Йерофанта. Според нея нямаше никакъв смисъл да насърчава заблудите на Мрачин, а и не искаше да се отклонява от основната си цел, която бе намирането на Азалия. Въпреки всичко, Отрова откриваше някаква странна логика в думите му. Нещо, което не можеше да проумее, но което я караше да мисли, че изреченото от него не е лишено от смисъл — макар и не в онзи смисъл, който тя и спътниците й смятаха за общоприет.
— Та бяхме стигнали до двореца… — прокашля се Брам, докато Мрачин сновеше насам-натам в търсене на чаши и всички се бяха отдръпнали до стените на помещението, за да избегнат допира с бодлите от наметалото му.
— Да, да, двореца. Естествено, можете да стигнете до двореца от всяка точка на Владенията, стига да сте си го наумили. Чували ли сте за огневрът? — попита зеленокожият въдичар и размаха една дебела китка зелени растения.
Брам и Пиперено зрънце поклатиха глави. Единствено Отрова беше чувала — тя каза, че въпросната билка се срещала покрай мочурищата, където бе израснала.
— Значи идвате за първи път във Владенията, щом не знаете какво е действието й — заключи Мрачин. — Огневрътът гори по особен начин. Изчаквате слънцето да залезе, запалвате огън, хвърляте вътре китка огневрът и го оставяте да изгори. Получава се това, което някои наричат „пряк път“. Така можете да накарате нещата да се преместват, нали разбирате?
Чернокосата девойка нямаше никаква представа за какво говори, ала това, което чу за прекия път, й хареса. Търпението определено не беше сред качествата, които притежаваше.
— Искате да отидете в двореца, нали? — попита домакинът им, като изпъна слузестия си врат и ги изгледа с тъжните си воднисти очи. — Добре, но запомнете едно — не можете да промените решението си, когато сигналът вече е изпратен веднъж.
— Да, искаме да отидем — подчерта Отрова.
Пиперено зрънце въздъхна тежко, но не посмя да възроптае. Мрачин хвърли огневръта в разгарящите се пламъци, нарушавайки спокойствието на Андерсен, който се бе наместил удобно до единствения източник на топлина в колибата. Огънят потрепна, ала в следващия миг лумна отново и чернокосото момиче забеляза, че сред черния дим се открояват пурпурни завихряния, а пламъците стават яркочервени в сърцевината си, досущ като разтопени скали.
— Идва — рече Мрачин.
— Кой идва? — попита Брам.
— Кочияшът — отвърна мрачно въдичарят.
— На каляска ли ще се возим? — попита въодушевено Пиперено зрънце, без да забелязва начина, по който зеленокожият им домакин бе произнесъл думата.
— Да — рече Мрачин. — Така ще стигнете право в двореца на повелителя.
Но Отрова никак не хареса тона, с който го каза. Обитателят на къщурката им свари малко чай, а в замяна те споделиха с него част от хранителните си припаси. Чаят се оказа горчив и зелен и вътре плуваха листенца и частички от стъбълцата на билките, но в него имаше нещо запленяващо, което допадна на чернокосото момиче. Същевременно от вниманието й не убягна, че Брам не отпи дори една глътка от своята чаша — явно ловецът на духове не можеше да преодолее недоверието, което изпитваше към странния им домакин.
Мрачин приседна на една от скамейките и бодлите, осеяли наметалото му, потрепнаха като живи. Тясната колибка бе станала необичайно топла и уютна, а от огнището струеше оранжево зарево, което оказваше достоен отпор на настъпващата нощ. Отрова почувства как се отпуска за известно време. Да, домакинът им наистина си беше доста мрачен и тъжен по природа, но пък опасен? Едва ли. Макар че, каза си момичето, във Вълшеблените владения всичко бе възможно.
— Имам един въпрос, Мрачин — рече тя накрая. — Всъщност два. Ти не ми изглеждаш особено щастлив. Никога не хващаш риба и никога не се храниш. И въпреки това стоиш тук от сто години. Та ето ги и въпросите ми: как си се озовал на това място? И защо не си потърсиш друго място за живеене?