Съществото с бодливото наметало надигна бавно главата си, сякаш бе несравнимо тежка.
— Знаеш ли, досега никой не ме е питал за тези неща — замисли се Мрачин. — Защо наистина не се махна оттук? Никой не ме е попитал веднъж дори за цели сто години…
— И? — продължи Отрова. — Защо не го сториш?
— Истината е, че веднъж опитах — сподели зеленокожият въдичар. — И не бих го препоръчал на никого.
— Какво се случи? — поиска да узнае девойката. Мрачин й напомняше за Миногий, който избягваше въпросите й с мъгляви отговори, когато го бе разпитвала за целта на гатанките му. Сега обаче нямаше никакво намерение да остави събеседника си да се измъкне, без да задоволи поне малко от любопитството й. Необикновеният им домакин я изгледа съсредоточено с големите си жабешки очи.
— Може би някой ден ще разбереш сама — изрече след известно време. — Да, ти си от тях. Също като мен. От породата на тези, които обичат да задават въпроси. Сега да отговоря ли на първия ти въпрос? Как се озовах тук? Истината е, че не зная. Един ден просто се събудих тук — това е всичко, което си спомням. От този миг насетне започнах да задавам въпроси, но никой не ме слушаше. Всички искаха да стигнат там, закъдето се бяха забързали, и нито за миг не се спираха да помислят какво всъщност вършат. — Мрачин сръбна шумно от чая си. — Ловенето на риба по цял ден обаче ти дава време за мислене, и аз много мислих. Слушах историите, които хората ми разказваха — хората, които минаваха оттук, — и така разбрах.
— Какво си разбрал? — попита Отрова.
— Как се озовах тук — отвърна Мрачин.
— И как?
— По-добре питай Йерофанта.
— Не можеш ли просто да ми кажеш!
— Не става така — поклати глава зеленокожият въдичар. — Има си закони и порядки, които трябва да се съблюдават и които определят как трябва да се вършат нещата. Но… всяко нещо с времето си. Сега просто е твърде рано.
Отрова стисна ядно зъби, но не каза нищо.
— А втория ми въпрос? — попита тя след малко.
— О, да — присети се Мрачин. — Както ти казах, има си закони и порядки, които трябва да се спазват. Всеки си има своя собствена пътека, по която върви, и своя малка роля, която играе. Ако някой спре да прави онова, което се изисква от него, ще обърка ролите на всички останали. Всички сме свързани като брънките на една верига, нали разбираш? Аз например трябва да остана тук, защото съм този, който знае отговорите. Когато хората се изгубят, те идват при мен и аз ги насочвам. Показвам им прекия път, също както направих и с вас. — Домакинът им сякаш се бе смалил, а жълтият му взор беше вперен в Андерсен, който се преструваше на заспал, но го наблюдаваше крадешком, полупритворил едното си око. — Не бива да се скитам и да напускам тази колиба — когато го направих, хората започнаха да се изгубват, а нещата — да се провалят.
— Само защото не си направил онова, което трябва да правиш? — попита Пиперено зрънце с разширени от изумление очи.
— Защото разбрах как действат нещата — промърмори Мрачин. — Някога и аз си имах своя история, но тя не ми харесваше и се опитах да я променя. — От гърдите на зеленокожия въдичар се отрони тежка въздишка. — Съветвам ви никога да не се опитвате да правите това.
Следващият въпрос на Отрова бе изпреварен от внезапен порив на вятъра, който разтресе колибата и накара чашките и котлите да издрънчат. В следващия момент той заглъхна също толкова ненадейно, както се беше появил, и до ушите на чернокосата девойка достигна тропот на копита и звук на рязко спиращи коне.
— По-добре да тръгвате — каза домакинът им и посочи към вратата с издължения си възлест показалец. — Кочияшът няма да чака дълго.
Пиперено зрънце вдигна котарака и всички излязоха навън. Там, до брега на езерцето, стоеше тяхната каляска. Очите на златокъдрото момиче веднага се оживиха от гледката, а Отрова за пореден път трябваше да си напомни, че не бива да се поддава на красотата на Вълшеблените владения. Не беше никак лесно, защото великолепието на каляската можеше да накара всекиго да забрави за това.
Тя представляваше истинско съкровище, искрящо в бяло, сиво и златисто. Спиците на колелата бяха от злато, главините им бяха инкрустирани със сребро, а повечето части на купето бяха изработени от слонова кост. Теглеха я четири елегантни жребеца със снежнобели гриви и масивни бели брони, покрити с най-лъскавия лак, който Отрова бе виждала, а гърбовете им бяха украсени със златни плетени ризници. Щом видяха, че хората ги наблюдават, конете затръскаха глави и загракаха със зъби. Колкото и красиви да бяха обаче, от тях струеше някаква ужасна студенина и очите им сякаш пронизваха Отрова и спътниците й с неприкрита злоба и арогантност.