Отрова се засмя и го удари в корема.
— Ти си идиот! — заяви весело тя.
— Може и да си права — усмихна се мъжът.
Каляската влетя през голям, сводест портал в една от по-ниските странични кули и най-накрая забави шеметното си темпо. Щом копитата на конете изчаткаха по твърдия под, Пиперено зрънце се осмели да надзърне иззад преплетените си пръсти, а когато спряха окончателно, от гърдите й се отрони тежка въздишка на облекчение. Вратичката отново се отвори сама и Отрова пристъпи първа навън, а Брам помогна на златокъдрата девойка да излезе. Андерсен беше последният, който напусна каляската. Когато всички слязоха, вратичката се затвори, Кочияшът ги изгледа с ледения си взор, след което обърна каляската и изплющя с поводите. Жребците му препуснаха в галоп и излетяха през портала, издигайки се отново в безоблачното кехлибарено небе.
Пътешествениците се намираха в голямо правоъгълно помещение, чиито стени и под бяха изградени от снежнобял мрамор, прорязан от златисти нишки. В центъра на залата имаше голям бронзов диск, където се бе приземила каляската, а в дъното на помещението се виждаше метална врата, инкрустирана с множество змии. Когато ехото от чаткането на копитата по мраморния под заглъхна, Отрова, Брам и Пиперено зрънце се спогледаха.
— Сега какво ще правим? — попита ловецът на духове.
В този момент металната врата се отвори и в помещението нахлу шумна тълпа, в центъра, на която се открояваше висок мъж с изпито лице, облечен в кафяви одежди, който закрачи към тях. В ръцете си държеше дебела книга, подвързана с кожа, в която не спираше да пише нещо с голямо перо. Непознатият бе обкръжен от сбирщина бледи дяволчета — мършави демонични създания с ципести криле и чуруликащи гласчета, които вдигаха невъобразима врява. Те го засипваха с доклади, наблюдения и коментари по най-различни въпроси, а той им отговаряше със заповеди и наставления. Високият мъж прекоси залата с неочаквана бързина и се спря пред новодошлите; сетне махна рязко с ръка и кресливата му свита се разпръсна като ято подплашени птички. Само след миг в помещението не бе останал и помен от тях.
Непознатият нагласи кръглите си очила с железни рамки на тънкия си като нож нос и се вгледа в Брам.
— Назовете имената си — нареди той.
— Брам от Маслокожие, Отрова от Чайкино и Пиперено зрънце от… — ловецът на духове се запъна.
— Пиперено зрънце от къде?
— От прислугата на Мийб, Скелетната вещица — съобщи Отрова с безизразен глас.
— Аха. И как е скъпата Мийб? — попита мъжът, повдигайки въпросително вежда.
— Тя умря — отвърна чернокосата девойка.
Пиперено зрънце, която най-вероятно се бе досещала за това, изобщо не изглеждаше нещастна.
— Отлично — усмихна се мъжът, разкривайки дребни остри зъбки, подобни на котешки, и записа нещо в книгата си. — Това събитие освобождава един изключително желан недвижим имот. — Той затвори кориците на книгата. — Казвам се Драскин и съм секретар на Ейлтар, повелителя на вълшеблените създания. Предполагам, знаете, че според досадния закон на Амрей, един от Йерофантите на древността, всяко интелигентно същество, родено в Човешките владения, има право на аудиенция с повелителя или повелителката на което и да е чуждо Владение и безопасността на пришълеца се гарантира от честта на повелителя или повелителката, поне до края на аудиенцията, след което всички законови задължения отпадат и, така да се каже, вече всичко е възможно?
— Не — отвърна Отрова, вдигайки рамене.
— Е, вече го знаете — заяви Драскин. — Кой е този? — попита в следващия миг секретарят и посочи към четвъртия член на групичката им с перото си.
— Това е Андерсен — каза Пиперено зрънце, вдигна котарака и го притисна до гърдите си.
— Очарователно — отбеляза равнодушно Драскин. Той се завъртя грациозно на пета и закрачи енергично към вратата. — Последвайте ме! Повелителят Ейлтар ще ви приеме веднага.
Голямата зала на двореца на Ейлтар би вдъхнала страхопочитание всекиму, ала когато стигнаха до нея, новодошлите вече бяха обръгнали на чудесата и не се впечатлиха особено. Разходката по коридорите на палата ги бе засипала със зашеметяващи гледки, каквито никой от тях не беше виждал през живота си и пред чието величие всички човешки творения бледнееха. Единствено природата можеше да се мери с майсторството на вълшеблените създания. Пътешествениците вървяха по кристални мостове, простиращи се над главозамайващи бездни, по отвесните стени на които се спускаха шеметни водопади, подобни на искрящи колони. Минаха покрай огромен кръгъл прозорец, който пречупваше слънчевата светлина по такъв начин, че я концентрираше в един ослепително ярък, сияещ в цветовете на дъгата лъч, осветяващ пода пред тях; зърнаха стаи, украсени с толкова живописни гоблени, че дори загрубялото сърце на Брам бе запленено от красотата им, и прекосиха зали, чиито сводове бяха изографисани с такива сложни и мащабни стенописи, че навярно бяха необходими години, за да може човек да ги възприеме в пълния им блясък.