И това не бе всичко, защото по пътя си срещнаха и множество вълшеблени създания — елфи, наяди, самодиви, ундини, блуждаещи огънчета, нимфи и десетки други, чиито имена Отрова не можеше да назове. Те излъчваха някакво студено, неземно изящество, докато минаваха покрай новодошлите, и дори не благоволяваха да удостоят с поглед човешката паплач, оскверняваща териториите им. Чернокосата девойка внезапно се почувства мръсна и недостойна като блатна гадина, допълзяла на изискания бал на някоя принцеса. Вълшеблените владения бяха преизпълнени със съвършенство и красота, а скверните човеци бяха дошли тук, изпотени и вонящи — това бе истинска обида за един свят на хармонията и изяществото. Тези мисли вгорчаваха удивлението й.
— Вие искате да се махна оттук, но и аз го искам не по-малко от вас — прошепна тихичко Отрова. — Все пак вие отвлякохте сестричката ми… а аз просто си я искам обратно.
Както можеше да се очаква и от името й, голямата зала бе огромна. Цялата бе облицована с някакъв синкав, влажен на вид камък и макар и да не бе толкова голяма на ширина, височината й беше зашеметяваща. До голяма степен това се дължеше на обстоятелството, че бе построена във вътрешността на тясна и висока кула и поради тази причина нямаше таван (освен, ако за такъв не се приемеше заостреният връх на кулата, стесняващ се постепенно до остър като игла шпил на стотици метри от пода). Залата се осветяваше от високи и тесни прозорци, а слънчевите лъчи сякаш обливаха най-силно високия подиум, където се издигаше тронът на повелителя на Вълшеблените създания. Самият повелител бе висок два метра и половина и седеше привидно отпуснат на трона си, ала един поглед бе достатъчен, за да се види, че зад тази ленивост всъщност се крие смъртоносна заплаха — по същия начин изглеждаха и големите хищни котки от джунглите. Косата му бе шокиращо огненочервена и изпъкваше ярко на фона на бледата му кожа. Тя изглеждаше преднамерено разрошена и разчорлена, докато се получи търсеният ефект. Утринното слънце разпращаше златисти искри по излъсканата му сребърна броня, която сякаш бе лека като перце и отделните й пластини никога не се удряха една в друга при движенията му. Лицето му имаше същите съвършени и красиви черти като на другите вълшеблени създания, ала очите му бяха несравнимо по-сурови, жестоки и надменни. На изящна поставка до него лежеше дълъг меч, чийто вид свидетелстваше за удивително майсторство — това бе шедьовър, за който дори онзи, който никога не е виждал меч, щеше да каже, че е най-забележителното хладно оръжие, изковавано някога.
Около повелителя бяха застанали различни вълшеблени създания — неземно красиви на външен вид и с неизразимо зли погледи. Те наблюдаваха как Отрова и спътниците й застават пред трона на Ейлтар, водени от Драскин. Секретарят бе изпънат като струна, мазната му коса лъщеше, а устните му бяха изкривени в угодническа усмивка.
— Мой повелителю Ейлтар — извика той и се поклони ниско. — Четирима дойдоха от Човешките владения и искат аудиенция с теб според условията на закона на Амрей.
Чернокосата девойка усети как в помещението сякаш стана по-студено. Очите на всички бяха вперени в тях.
— Така ли е? — попита повелителят с тих, но нетърпящ възражение глас. Очите му се спряха на Отрова, която отвърна смело на погледа му. Червенокосият мъж пред нея бе възпламенил отново всичкия онзи гняв, който бе изпитала, когато отнеха сестричката й, и сега тя го използваше като защита срещу страха, заплашващ да я овладее. Намираше се в сърцето на вълшеблената територия, далеч от всяка възможна помощ. Не беше в позиция да предявява изисквания, нито пък можеше да попречи на Ейлтар да постъпи с тях така, както пожелаеше. За първи път Отрова се запита дали онова, което беше сторила, бе наистина мъдро. Навярно Азалия вече беше мъртва и не можеше да се направи нищо по въпроса. Навярно всички опасности, през които бе преминала дотук, бяха напразни. А може би просто бе влязла сама в челюстите на смъртта и никога нямаше да излезе жива оттук. Вълшеблените създания се славеха със своята своенравност и като нищо можеха да й отрежат главата, вместо да й върнат Азалия.