„Не, не сега. Не и по време на аудиенцията. Нали онзи закон го забранява. Но после…“
Във всички случаи вече беше прекалено късно за каквото и да било. Тя бе поела риска… и го бе стоварила с всичките му последствия върху Брам и Пиперено зрънце, която галеше нервно Андерсен, прехапала долната си устна. Повелителят изчака тишината да стане нетърпима, преди да им махне с ръка.
— Е, колкото и да не ни е приятно, трябва да преминем през тези формалности — изрече той с глас като разтопен мрак. — Говори.
Гърлото на Отрова бе пресъхнало. Тя се опита да конструира смислено и почтително изречение в главата си, но нищо не се получи. Накрая се отказа и започна по единствения начин, който познаваше — направо и без заобикалки.
— Твоето Плашилище отвлече сестричката ми — заяви тя. — Дойдох да те помоля да ми я върнеш.
За един кратък миг Ейлтар зяпна от изумление, след което избухна в смях. Щом видяха това, всички вълшеблени, които се намираха в залата, също се присъединиха към него и надменният им, жесток смях заехтя сред високите стени на кулата. Отрова почувства как лицето й пламва от смущение и гняв. Повелителят се смееше тъй необуздано, че от очите му се лееха сълзи. Пиперено зрънце се сви засрамено, а Брам положи масивната си длан върху рамото на момичето с теменужените очи.
— Само не се поддавай на гнева — прошепна той.
Лесно бе да се каже, но девойката усещаше как яростта се надига вътре в нея и я обзема цялата. Накрая, когато просто не можеше да издържи повече, тя избута ръката на Брам и пристъпи напред до подножието на подиума.
— Какво ви е толкова смешно? — изкрещя Отрова и изведнъж в залата се възцари такава тишина, че ехото на въпроса й отекна като воя на изгубен призрак. В същия миг всички вълшеблени създания — включително и техният повелител — отново впериха в нея ледените си погледи, възмутени от безочието й. Сякаш изобщо не се бяха засмивали.
— Простете ни — изрече Ейлтар със снизходителен тон. — Какво да направим, когато сте толкова забавни създания!
— Можете да ни се смеете до припадък, щом толкова желаете; изобщо не ме е грижа — заяви Отрова рязко. — Но аз ви помолих да върнете сестра ми в замяна на подхвърленика, който сте оставили на нейно място. Чувала съм много неща за повелителя на вълшеблените създания, но никога не съм очаквала, че ще се окаже просто крадец!
Въздухът сякаш се сгъсти и потъмня. Ейлтар изпъна гръбнак и красивите черти на лицето му се изкривиха от гняв.
— Внимавай какви ги говориш, червейче! Не е никаква кражба да взема онова, което вече ми принадлежи.
— Никое човешко същество не ти принадлежи! — възрази чернокосата девойка. — Може да сме разпръснати и разединени, може да нямаме силен водач и вашите създания да завземат земята ни, но не сме ваши поданици. Аз съм Отрова от Чайкино, а сестра ми се нарича Азалия от Чайкино, и никой от жителите на Чайкино не се е заклевал във вярност към вас!
— Замисляш ли се, преди да смачкаш блатен паяк под ботуша си, Отрова от Чайкино? Интересуваш ли се дали рибата очиларка, която ловиш и ядеш, се е заклела във вярност към теб? Ти просто ги владееш — имаш силата да решиш дали да живеят, или не, тъй както аз владея вас. Човеците са като животни за нас — независимо от свръх развитото им чувство за собствена значимост. Похищавам или разрушавам, както аз реша.
— Доводите ви не струват, повелителю Ейлтар — изтъкна Отрова, твърдо решена да не се остави да я победят. — Аз смачквам блатния паяк, защото ако не го сторя, той ще ме ухапе и ще убие мен или някой друг от моя народ. Аз убивам рибата очиларка, понеже трябва да се храня. Човеците не могат да ви наранят, както вие самият признавате, а и нямате никаква нужда от нас. Моите престъпления са извършени в името на оцеляването. Вашите нямат оправдание. Всички присъстващи в Голямата зала следяха спора с голям интерес. Те вече предвкусваха ответния удар на Ейлтар, ала останаха разочаровани, защото той само се усмихна загадъчно и се облегна удобно на трона си, повдигайки едната си вежда.
— Ти имаш кураж — рече той. — Почти съм впечатлен.
Махна към Драскин, който се завтече към него и застана до трона му. Ейлтар прошепна нещо в ухото му, секретарят му отвърна със същото и накрая двамата погледнаха към Отрова. Писарят се поклони и побърза да се отдалечи.
— Твоята сестра… — започна повелителят, свивайки лениво устни. — … Казваше се Азалия, нали? Каква богата фантазия проявявате при измислянето на имена, а?
Девойката с теменужените очи понечи да отвори уста за язвителен коментар, ала в последния момент се въздържа, защото си спомни какво бе станало, когато се бе държала твърде наперено с Миногий.