— Трябва да си поговорим — заяви Ейлтар. — Насаме. Той махна с ръка и двамата с Отрова мигом изчезнаха от поглед.
За момент Отрова се огледа изненадано наоколо, но всичко бе станало прекалено бързо, за да може дезориентацията да я овладее. Само преди миг стоеше в Голямата зала на повелителя, а в следващия беше тук горе, на върха на най-високата кула на двореца. На самия й връх имаше кръгла тераса — до нея не водеха никакви стълби и бе фактически недостижима по никакъв начин, освен чрез полет или магия. Намираше се на невъобразима височина — облаците й се струваха толкова близо, че можеше да ги докосне, протегне ли ръка. Отрова имаше чувството, че оттук съзира почти целите Владения — езерните земи, горите и планините, искрящите брегове, галени от пенливите вълни, а отвъд тях — вълшеблените кораби, отправили се навътре в морската шир.
Хладен порив на вятъра внезапно запрати косата връз лицето й. Девойката я отметна назад и погледна към повелителя на вълшеблените създания. Със своите два метра и половина той я караше да изглежда като дребосъче. Великолепният меч, който лежеше до трона му, сега висеше на колана му.
— Защо сме тук? — попита момичето.
— Имам предложение за теб — рече той, а очите му блеснаха като скъпоценни камъни. — И няма смисъл хората ми да узнават, че съм паднал чак дотам, та да се пазаря с човек.
— Слушам те — каза Отрова, преглъщайки обидата. Бе готова да преглътне всички обиди на Ейлтар, ако това щеше да й помогне да си върне Азалия.
— Не съм сигурен какво точно знаеш, ето защо ще бъда кратък. Вълшеблените владения не са единствените други Владения освен вашите. Има множество Владения и всяко си има свой повелител или повелителка. Всеки от тях е всемогъщ в границите на своите територии, ала извън тях сме уязвими и попадаме под властта на господаря или господарката на дадения свят. Единственото изключение, естествено, е твоята немощна страна, която просто няма достоен водач.
— Какво общо има това с Азалия? — попита Отрова.
— Ще свършиш една работа за мен — рече Ейлтар. — И когато изпълниш тази задача, аз ще върна сестра ти.
Изведнъж думите на Мрачин лумнаха в съзнанието й с огнената сила на сбъднато пророчество: „Да не си въобразяваш, че повелителят просто ще върне сестра ти? Не, ще има изпитания, задачи, сблъсъци, всевъзможни спънки и препятствия, неочаквани обрати и разкрития…“
— Защо избра мен? — попита девойката, като предпочете инстинктивно да контраатакува с въпрос, вместо просто да приеме предложението. — Защо сключваш сделки с човеците, след като ни презираш толкова много?
На лицето на повелителя се изписа гримаса на раздразнение и досада.
— Липсата на вълшеблени сили у вас има полезен страничен ефект — заяви той. — Вие можете да влизате и излизате от Владенията напълно незабелязани. Ако изпратя моите вълшеблени създания, те ще бъдат разкрити на мига и ще стане кристално ясно кой ги е изпратил. А тази задача е… тайна. — Червенокосият мъж изсъска последната дума по начин, който добре показваше какво щеше да се случи, ако момичето предадеше доверието, което й бе гласувал.
Отрова скръсти ръце.
— Какво трябва да сторя?
Ейлтар закрачи напред-назад по кръглата тераса.
— Многоуважаемата повелителка Асинастра притежава един много специален кинжал — острието му се разклонява на две и изглежда като два смъртоносни зъба. Той е единствен по рода си и е изключително ценен за мен. Искам го, а ти ще трябва да ми го доставиш.
— Къде се намира?
— В нейния замък. В покоите й — отвърна Ейлтар, протегна свитата си в юмрук ръка към нея и разтвори пръсти. В дланта му лежеше малка стъклена сфера с големината на ябълка, която бе толкова черна, сякаш бе направена от тъмнина. Девойката дори имаше чувството, че поглъща светлината около себе си. — Веднага щом вземеш кинжала, счупи това.
Отрова взе стъклената топка. Бе студена като лед. Пусна я в джоба си.
— Какво ще стане, когато го направя?
Ейлтар се усмихна ехидно.
— Ще видиш. Не ми ли вярваш, човеко?
— Не съм глупава. Кажи ми какво ще стане.
Повелителят вдигна рамене.
— Не — каза категорично той. — Използвай я, когато се сдобиеш с кинжала, и в никакъв случай преди това. Ако не ти харесват условията по сделката, винаги можеш да се откажеш.
Момичето му хвърли изгарящ поглед, преливащ от омраза. Червенокосият мъж прекрасно знаеше, че тя няма никакъв избор. Предизвикваше я само защото това му харесваше.
— Как ще стигна там?