— Аз ще те изпратя.
— А как ще се промъкна в замъка на повелителката, след като ме изпратиш във Владенията й?
— Това — каза Ейлтар и отметна назад един ален кичур — вече си е твой проблем.
Девойката се замисли за миг, но сърцето й вече бе решило вместо нея.
— Имам ли честната ти дума като повелител на Вълшеблените владения, че ще върнеш сестра ми, след като ти донеса кинжала?
— Кълна се — отвърна събеседникът й и се усмихна широко.
— Тогава приемам.
— Знаех си, че ще го направиш.
Вятърът виеше свирепо из планините и Брам трябваше да хване шапката си, за да не отлети от главата му, докато се взираше в Портала. Зад тях Кочияшът чакаше, седнал на капрата на каляската си — лицето му бе скрито от бялата качулка, а конете потрепваха нервно с копита и проскърцваха със зъби. Пиперено зрънце се обгърна с ръце и потрепери.
— Там ли?
Отрова кимна мрачно.
— Там.
Стояха върху неголяма скална издатина високо в планините, стърчаща сред монотонната безкрайност на снега и върховете. От мястото, където се намираха, не се виждаше нищо друго от Вълшеблените владения. Студът бе непоносим, а вятърът пронизваше като нож.
Пред тях имаше тесен процеп в скалата, висок около три метра и широк едва колкото Брам да се провре през него, ако случайно му хрумнеше да направи това. Засега обаче изражението му показваше, че няма такова намерение. Процепът бе закрит от огромни паяжини и издължени черни силуети с дебели туловища се движеха с грацията на ловци по лепкавите мрежи.
— Ейлтар каза, че Кочияшът ще ни отведе, където си пожелаем — напомни им Отрова. — Никой от вас не е длъжен да идва с мен.
Пиперено зрънце погледна към Андерсен, който бе свил опашка между краката си и изглеждаше толкова нещастен, колкото можеше да е нещастна една котка. Животното измяука жалостиво — явно мразовитото време никак не му допадаше.
— Това ще бъде нещо като приключение, нали? — попита златокъдрата девойка с треперещ глас.
— Точно така — отвърна Отрова, въпреки че героите на приключенията в книгите, които беше чела, изглеждаха доста по-самоуверени от нея и разполагаха поне с един магически предмет, който да използват в точния момент. В този миг чернокосата девойка се сети за миниатюрната сфера в торбата й. За какво ли щеше да й послужи? Бе станало също като в книгите на Чевръстин, където вълшеблените създания ти даваха нещо и никога не ти обясняваха как да го използваш.
Пиперено зрънце хапеше нервно долната си устна, а на красивото й лице ясно се виждаше отпечатъкът на колебанието. Изглеждаше като кукла, която току-що бе осъзнала, че е захвърлена от детето, чиято любима играчка е била. Отрова напълно я разбираше — златокъдрата девойка никога досега не бе взимала самостоятелни решения и поради тази причина сега се чувстваше напълно изгубена.
— Ами ти, Брам? — попита момичето с теменужените очи. — Можеш да се върнеш в Човешките владения, ако искаш.
Ловецът на духове се почеса по врата.
— Хммм. Работата е там, че ти си решила да отидеш на това място, независимо с или без мен.
Отрова кимна с глава.
— Точно така.
Брам въздъхна.
— Ами, предполагам, че докато не спреш да се хвърляш в най-различни опасности като някакъв безумец, няма да се отделям от теб. Докато имаш нужда от мен, не бих ти обърнал гръб и за всички суверени на света.
— Не се ласкай толкова! — засмя се девойката. — Нямам нужда от теб.
Мъжът я изгледа скептично изпод гъстите си вежди.
— Какво означава този поглед? Брам, знаеш, че мога да се справя и сама.
— Естествено, че можеш.
— Май не си много убеден в това — намръщи се тъмнокосото момиче.
— Ще тръгваме ли? — попита тихичко Пиперено зрънце.
Отрова и Брам спряха да спорят и погледнаха към нея.
— Моля?
— Ще тръгваме ли? — повтори тя. — На Андерсен взе да му става студено.
— Ти да не би да искаш да дойдеш?
— Винаги съм искала да участвам в приключение — рече простичко момичето.
Отрова не знаеше как да отвърне на тези думи.
— Не ви е страх от паяци, нали? — усмихна се тя.
Ловецът на духове изсумтя пренебрежително, а Пиперено зрънце поклати глава.
— Паяците не са толкова гадни, но виж, плъховете… Не мога да понасям плъхове.
— Значи всичко е наред — заяви Отрова. — Предполагам, че паяците са изяли всичките плъхове. С тези думи тя отметна първата паяжина, закриваща процепа, и четиримата пристъпиха през Портала.
ПАЯЦИ
Във Владението на паяците беше тъмно. Небето бе нашарено с кадифени петна, а иззад лениво реещите се пурпурни облаци се виждаха далечните точки на звездите. Нямаше никаква луна и въпреки това беше светло като през най-светлата нощ в Човешките владения, защото всичко тук блещукаше.