Отрова, Брам, Пиперено зрънце и Андерсен стояха на висок скален ръб, издигащ се над двореца на повелителката Асинастра. Зад тях се виждаше тясната пролука на Портала, където си бяха пробивали път през хиляди паяжини, за да стигнат дотук. Сега бяха покрити целите с лепкави нишки, които се поклащаха леко под повеите на нощния бриз. Кожата на Отрова продължаваше да настръхва при спомена за случилото се и девойката още не можеше да повярва, че косата й вече е изчистена от противните паяжини. Същевременно полагаше всички усилия да си внуши, че трябва да се чувства късметлийка, задето нито една от отровните гадини не я беше ухапала. Брам, който бе влязъл пръв в процепа, й показа многобройните дупчици по дебелите си ръкавици и отбеляза, че най-вероятно щеше да е мъртъв, ако челюстите на многокраките гадини бяха достигнали кожата му. Ловецът на духове изглеждаше изненадващо спокоен, като се имаше предвид изпитанието, през което току-що бяха преминали.
Дворецът на повелителката на паяците бе построен във вдлъбнат като паница планински хребет, който го засланяше от всички страни с многобройните върхове, издигащи се по периферията му. Той бе заобиколен от гъста зелена гора, от чиито дървета висяха бели паяжини — Отрова си каза, че навярно бяха огромни, след като се виждаха от такова разстояние. Самият дворец се състоеше от десетина кули с различна височина, в чието разположение не се забелязваше някакъв определен ред, свързани с мостове на произволни — както изглеждаше — нива. Беше изграден от черен камък и парапетите на терасите бяха боядисани в пурпурно. Останалото не се виждаше добре, защото бе скрито под множеството нишки, опънати между върховете на кулите и скалистата стена, която го обграждаше, така че целият палат всъщност се намираше под похлупака на една чудовищна паяжина.
Нищо не помръдваше, с изключение на ленивото поклащане на исполинската мрежа, която ту се издуваше, ту спадаше подобно на гигантско корабно платно.
— Да помислим как ще стигнем дотам — предложи Пиперено зрънце, поглеждайки боязливо иззад ръба на скалата към върховете на дърветата, които се намираха на стотици метри под тях.
— Мисля, че единственият вариант е да се спуснем по скалата — отвърна Брам. Тя бе осеяна с множество издатини, където можеха да си почиват, а освен това повърхността й бе достатъчно нагъната, за да има къде да стъпват и да се хващат при спускането си. — Ще сложим котката в торбата ми.
Андерсен го изгледа обидено, след което започна елегантно да ближе лапичката си.
— Не още — рече Отрова. — Няма смисъл да бързаме толкова. Нека първо хапнем нещичко, а после да поогледаме и да изчакаме.
— Подкрепям и трите предложения — усмихна се Брам, свали торбата от гърба си и седна на земята.
— Не ми харесва тази гора — намръщи се тъмнокосото момиче, докато се взираше в забулените в паяжини гъсти дебри. — Няма да ги видим, ако ни надушат и тръгнат към нас.
Похапнаха студено месо, хляб и сушени плодове, наслаждавайки се на относителното спокойствие, което едва ли щеше да трае дълго. Ако нещо ги заплашваше, винаги можеха да се скрият в скалната цепнатина. Момичето с теменужените очи се замисли. Пътят през гората беше прекалено рискован и щеше да ги изложи на показ. Ако там имаше паяци, които бяха достатъчно големи, за да изпредат такива мрежи, значи нямаха никакви шансове срещу тях в тясното пространство между дърветата. Май се налагаше да потърсят друг вариант.
— Вижте! — възкликна изведнъж Пиперено зрънце и посочи към скалистата стена, опасваща двореца на повелителката Асинастра. Другите мигом погледнаха натам и видяха красиво, наподобяващо гигантска нощна пеперуда създание, което тъкмо кацаше на ръба на исполинската вдлъбнатина. Размахът на крилете му беше огромен, но самите те изглеждаха ефирни и полупрозрачни, макар че бяха обагрени в различни цветове. Тялото му бе издължено и имаше шест крака, а над фасетъчните му очи потрепваха подобни на листа антенки, с които вероятно изследваше въздуха.
— Красиво е! — усмихна се златокъдрата девойка.
— Не се привързвай много — предупреди я Отрова.
Миг по-късно Пиперено зрънце разбра какво имаше предвид спътничката й. Пеперудата бе кацнала точно върху паяжината — очевидно беше неспособна да забележи препятствието с навигационните средства, с които разполагаше, Русокосото момиче затаи дъх, докато изящното създание пристъпваше по нишка, дебела колкото човешки торс. Внезапно то сякаш се стресна от нещо и се наклони встрани, при което крайчето на едното й крило се докосна до лепкавата материя и в следващия момент тялото й бе приковано към паяжината. Красивото насекомо се замята като обезумяло, но всичките му усилия да се освободи бяха напразни.