След броени секунди паякът вече беше върху него. Пиперено зрънце ахна от ужас, когато гигантското, уродливо чудовище изскочи от една пещера в скалната стена и се стрелна по най-близкото влакно към центъра на паяжината, откъдето се прехвърли на разлюляната от отчаяните гърчове на пеперудата нишка. Щом стигна до нея, я обгърна с отвратителните си крайници и безпомощната жертва потръпна рязко, сякаш бе ухапана. В следващите мигове опитите и да се освободи станаха още по-неистови, след което внезапно престанаха. Пътешествениците гледаха с разширени от погнуса очи как паякът омотава плячката си в пашкул, а сетне я прибира под туловището си и я отнася до леговището си за предстоящото угощение. Брам сякаш бе изгубил апетита си.
— Как може да са толкова бързи — измърмори той.
Отрова не изглеждаше толкова разстроена. Разигралата се драма й бе дала идея.
— Да, страшно бързи са и именно поради тази причина няма да минем през гората — каза тя. — Ще ни сграбчат на мига.
— Как тогава ще стигнем до двореца? — попита плахо Пиперено зрънце.
— Ще минем по паяжината — отвърна тъмнокосото момиче.
От всички възможни места, които си беше представял, Брам никога не бе предполагал, че в зряла възраст ще се озове вкопчен в стръмна скала във Владенията на паяците, а единственото нещо между него и смъртта, очакваща го по върхарите на дърветата, ще бъде чистият планински въздух. Той сипеше клетва след клетва изпод белите си мустаци, но въпреки това продължаваше да пълзи, като стъпваше във всяка възможна цепнатина и се хващаше за всяко ръбче на скалата, и не след дълго дебелото въже на паяжината вече беше на една ръка разстояние пред него.
По щастливо стечение на обстоятелствата едно от масивните бели влакна бе прикрепено за скалистата стена недалеч от процепа, през който Отрова и спътниците й бяха проникнали в света на паяците.
Тъмнокосата девойка бе изложила в подробности плана си пред Брам и Пиперено зрънце, но той разчиташе и на няколко други фактори, за които не бяха съвсем сигурни. Единият беше колко лепкава бе паяжината всъщност; а другият — колко здрава и издръжлива бе като материя. Имаше и трето неизвестно — кой бе по-търпелив — паякът или мухите, които се опитваха да я избегнат. Ловецът на духове изказа искреното си неодобрение към идеята, но въпреки това се съгласи да участва.
— Аз съм най-добрият катерач от трима ни — беше им казал той. — А от друга страна, колкото по-скоро ви докажа, че от това нищо няма да излезе, толкова по-добре за вас.
Сега Брам стоеше върху скалната издатина и се опитваше да успокои дишането си. Той погледна към Отрова и Пиперено зрънце, които го наблюдаваха съсредоточено от скалния ръб.
— Докосни паяжината! — извика му чернокосата девойка. — Но внимателно! Да не вземеш да ни докараш някой паяк!
Мъжът изруга под нос. За какво й трябваше да споменава това? Ако се стигнеше дотам, щяха да са обречени. Неочаквано в съзнанието на Брам изникна споменът за онова, което му беше казал веднъж един стар менестрел за струните на мандолината — че не вибрират толкова силно, ако ги докоснеш в края. Искаш ли да извлечеш звучен тон от тях, трябва да насочиш вниманието си към средната им част. Ловецът на духове горещо се надяваше, че същата закономерност важи и за паяжините. Брам се протегна предпазливо и положи длан върху нишката. В най-лошия случай, каза си той, щеше да изгуби ръкавицата си. Влакното бе дебело и гъвкаво, но той усещаше невероятната му издръжливост. Лепкавото вещество по повърхността започна да се процежда между пръстите му. Мъжът изчака известно време, след което се опита да отдръпне ръката си. Лепкавата слуз оказа известно съпротивление, но то беше доста под очакванията му. Брам въздъхна облекчено. Навярно субстанцията, покриваща паяжината, бе предназначена да улавя онези крилати създания, напомнящи нощни пеперуди, а те, въпреки размерите си, не притежаваха кой знае каква физическа сила. Той погледна по протежението на нишката, но засега не се виждаха никакви паяци.
— Мисля, че можем да се изкатерим по нея — обяви ловецът на духове. — Но ще се движим бавничко.
Отрова се усмихна триумфиращо.
— Сега използвай ножа си! — извика тя.
Мъжът я изгледа намусено, ала изпълни безмълвно заръката. Трябваше да положи известни усилия, докато успее да забие острието на ножа във влакното, но след това откри, че белезникавата субстанция се бели като стрък целина.