— Как е? — попита чернокосото момиче.
— Мисля, че ще ни свърши работа — отвърна Брам. — Сега да видим дали се разтегля.
Той завърза на кръста си края на тънката нишка, която бе успял да отдели от дебелия ластар, и запълзя обратно към скалния ръб, където го чакаха Отрова и Пиперено зрънце. На всеки няколко метра се спираше и издърпваше нишката, за да обели още от нея, и всеки път затаяваше дъх, притеснен да не би обтягането да привлече вниманието на паяка. Противното създание обаче така и не се появи и в крайна сметка ловецът на духове успя да се добере до спътниците си и се отпусна тежко на скалата, докато Отрова размотаваше трескаво импровизираното въже около кръста му.
— Нито една безумна идея не остава невъзнаградена — отбеляза тя, претегляйки тежестта на лепкавата паешка коприна в ръката си.
— Само в приказките, Отрова — напомни й Брам. — Само в приказките. Не се ли научи да правиш разлика между тях и реалния живот?
— А има ли изобщо такава? — попита момичето. — Хайде, ела тук. Всички ще трябва да дърпаме. И бъдете готови да побегнете във всеки момент.
— И къде да побегнем? — разтревожи се Пиперено зрънце.
— Обратно в процепа — отвърна Отрова. Ловецът на духове и златокъдрата девойка мълчаливо се хванаха за нишката. Изглеждаха като участници в странен вариант на играта „дърпане на въже“.
— Хайде! — извика момичето с теменужените очи и тримата затеглиха с всички сили паешкото влакно. То се отдели още повече от простиращата се между двореца и скалистата стена паяжина, но не се откъсна. — Отпуснете! — нареди Отрова. — Хайде сега пак обтегнете!
И така те дърпаха, отпускаха, дърпаха, отпускаха и всеки път масивната нишка се разлюляваше все повече и повече. Отначало едва доловимо, после малко по-силно и накрая…
Пиперено зрънце извика, когато паякът изскочи от пещерата си и се стрелна към центъра на паяжината, след което се обърна и се понесе към тях с ужасяваща бързина. Пътешествениците обаче бяха пуснали нишката и се бяха притаили в тъмната скална пролука. Щом осмокракото чудовище достигна края на паяжината, то спря и застина неподвижно. Отблизо бе още по-отблъскващо. Над огромните челюсти блещукаха осем мътночервени очи, подутият му корем бе осеян с твърда черна четина, а всеки от издължените му крайници бе дебел колкото ръката на Брам. Отрова не хранеше и най-малкото съмнение, че ако паякът ги докопаше, щеше да ги убие на мига. Но той не ги докопа. Дори не ги забеляза. Уродливото създание стоеше на едно място и се опитваше да асимилира аномалията с паешкия си мозък. Нещо бе разклатило паяжината му, ала ето, че когато ловецът бе дошъл, от плячката нямаше и следа. Това не беше абсолютен прецедент — все пак от време на време някоя пеперуда успяваше да се отскубне от лепкавата прегръдка на паяжината, обикновено с цената на крайник или част от крилото си, — но това се случваше доста рядко. Въпреки че хищникът бе застинал неподвижно, Отрова усещаше как се измъчва от подозрения. Накрая гнусната твар се оттегли в пещерата си. Щом се скри вътре, тя се обърна към спътниците си.
— Хайде — рече им. — Това беше само началото. — Наведе се и вдигна от земята тънката нишка, която Брам бе отцепил от масивното въже. Другите също последваха примера й.
— Къде е Андерсен? — попита тъмнокосото момиче, тревожейки се да не би котката да ги издаде при следващата поява на паяка.
— Ей, там — отвърна ловецът на духове и посочи към сенките на процепа. Котаракът ги изгледа с леко виновно изражение и Отрова забеляза четирите паешки крака, които стърчаха от устата му и все още потрепваха едва-едва.
— Остани там — нареди му чернокосата девойка, ала четириногият им спътник не се нуждаеше от подобни напомняния.
Тримата напрегнаха мускули и отново задърпаха въжето. Този път паякът изскочи от бърлогата си още при първото разлюляване и пътешествениците отстъпиха в укритието си тъкмо навреме. Осмокракото създание отново остана без плячка. Както и преди, то застина в готовност над точката, откъдето бяха започнали вибрациите, сякаш изчакваше появата на призрачната пеперуда. В крайна сметка обаче се отказа и се оттегли за пореден път.
Бяха необходими още десетина опита, преди паякът да се откаже. Пиперено зрънце първа забеляза, че осмокракият хищник забавя темпото и на шестия и седмия път се приближи съвсем предпазливо като че ли подозираше, че това е някакъв номер и не искаше да изглежда глупаво. Веднъж пък изчака да престанат да дърпат и тъкмо когато решиха, че този път няма да се появи, изскочи навън с шеметна бързина. Отрова, Брам и Пиперено зрънце едва успяха да се скрият. От този миг насетне обаче паякът явно бе научил урока си. Каквото и да предизвикваше вибрациите по тази конкретна нишка от паяжината, не беше храна, и следователно не го интересуваше. Те опитаха още шест пъти, след като гигантското членестоного бе престанало да напуска свърталището си, водени само от съображения за сигурност. Покатереха ли се веднъж на паяжината, нямаше къде да се скрият, а появеше ли се паякът тогава, щяха да са мъртви.