— Мисля, че вече е сигурно — каза Отрова, но не можа да скрие нотката на съмнение в гласа си.
Ала Пиперено зрънце поклати глава. Нервите й се бяха обтегнали до краен предел от смъртоносната игра с паяка.
— Няма да тръгна! — заяви тя. — Няма да тръгна!
Тъмнокосото момиче положи ръка върху рамото й с изненадваща за нея нежност. В Пиперено зрънце имаше нещо, което смекчаваше избухливостта й и я настройваше закрилнически към златокъдрата девойка. Тя бе толкова боязлива и наивна, че вместо да се изнерви — каквато бе обичайната й реакция — Отрова изпитваше съчувствие към нея. Въпреки обстоятелството, че Пиперено зрънце не бе направила нищо, с което да спечели благоразположението й (с изключение на момента, когато я беше приютила в стаята си), чернокосото момиче я харесваше. Просто не можеше да разбере защо.
— Няма нужда да идваш — рече Отрова. — Дойде с мен дотук и това е напълно достатъчно. — Тя насочи теменужения си поглед към Брам. — Както и ти. — Ловецът на духове понечи да възрази, ала девойката не му даде възможност. — Зная какво ще ми кажеш, но това, което трябва да сторя, е прекалено опасно, за да се подлагаш на този риск. Какъв е смисълът и двамата с теб да бъдем изядени? Освен това си твърде тежък. Ако съм сама, навярно ще имам по-голям шанс да стигна незабелязано до целта, а заедно с теб ще вдигнем тревога по цялата мрежа.
Тя очакваше Брам да я опровергае, но мъжът само въздъхна тежко. Сигурно наистина се страхуваше от онова, което ги очакваше от другата страна на скалистата стена, след като се остави да бъде убеден толкова лесно.
— Постъпи тъй, както смяташ за добре, Отрова — избоботи той.
— Ако загазя, имам кълбото на повелителя на вълшеблените — напомни му тя.
— А как действа то? — попита ловецът на духове. — Не можеш да се довериш на вълшеблена твар! Навярно ще се радва на смъртта ти повече, отколкото ако се върнеш с онзи кинжал! Напълно е възможно проклетото кълбо да те убие със същата бързина, с която би те умъртвил и този паяк! Вълшеблените са измамници, Отрова, а ти остави живота си в ръцете им!
— Бих искала да имам някакъв избор — въздъхна тя. — Ще внимавам, Брам. Знаеш, че не изгарям от желание да сложа край на живота си.
Мъжът повдигна скептично вежда и погледна към зловещата грамада на двореца на Асинастра.
— Вече не съм много сигурен в това… — промълви той.
До този момент Отрова смяташе, че свърталището на Скелетната вещица е най-ужасното място, където е стъпвала, ала се оказа, че е сгрешила. Нищо не можеше да се сравнява с момента, когато се изкатери върху нишката на паяжината, простираща се от скалистия рид до двореца на повелителката на паяците. Чувстваше се ужасно беззащитна и уязвима. Трябваше да пропълзи по висящата на стотици метри над земята нишка огромното разстояние, което я делеше от палата на Асинастра, и ако междувременно се появеше някой паяк, я очакваше отвратителна смърт. Възможно ли бе изобщо да преодолее това разстояние? И струваше ли си да поеме този риск, за да спаси живота на сестра си?
В същото време Отрова си даваше сметка, че не само мисълта за Азалия я подтиква да продължи, а има и още нещо. Натрапчивото чувство, че трябва да довърши онова, което бе започнала. Нямаше друг избор, освен да продължи напред, защото това бе единственият път пред нея. В деня, когато беше избрала да напусне Чайкино, тъмнокосата девойка бе поставила началото на странстването си и вече нищо не можеше да я спре — дори тя самата. Това бе едновременно изгарящо, опияняващо и безразсъдно усещане и Отрова се бе вкопчила в него също тъй здраво, както и в паешката нишка, защото само то не и позволяваше да изпадне в отчаяние.
Самата нишка бе дебела колкото торса на Брам и бе здрава и гъвкава като младо дърво. Ако лежеше на земята, Отрова щеше да мине по нея без никакви затруднения, но тя висеше над виолетово-черната бездна и от двете й страни дебнеше гибел. Ето защо девойката запълзя по гъвкавия ствол на четири крака. Предвидливо бе вързала дългите си коси на плитка, която беше пъхнала под яката си, за да предотврати залепването им за паяжината, но за момента това бе сред най-малките й грижи. Лепкавата субстанция бързо се просмука в грубата материя на дрехите й и в резултат на това всяко движение й костваше немалко усилия. Всеки път, когато отделяше ръка или крак от паешкото влакно, тъмнокосото момиче изтръпваше при мисълта, че уродливото създание веднага ще изскочи от убежището си, привлечено от вибрациите.