Отрова съсредоточи цялото си внимание върху паяжината. Не смееше да погледне нито към леговището на паяка над главата си, нито към дърветата под нея, нито към скалната издатина, откъдето Брам и Пиперено зрънце следяха придвижването й с безмълвен трепет. Всеки миг се разтягаше мъчително във вечността и сякаш бе част от някакво садистично изтезание. Чернокосата девойка докосна сферата в джоба си, за да се увери, че е на мястото си. На тази височина нямаше къде да я строши, каза си тя. Ами ако се счупеше при малко по-силен натиск от нейна страна? Какво ли щеше да се случи тогава?
Въпроси, въпроси… В момента обаче нямаше никаква полза от тях, защото помощта бе далеч, долу се простираше необятна пропаст, а дворецът изглеждаше по-голям и застрашителен отвсякога с оплетените си в паяжини кули, които се извисяваха в нощното небе. Никога досега Отрова не се бе чувствала толкова самотна.
Въпреки всичко девойката продължаваше напред, като се спираше на всеки няколко метра след по-резките движения, от които нишката започваше да трепери. Тя не смееше да откъсне взор от лепнещата бяла материя, защото се боеше да не зърне приближаващия се към нея паяк. Самото лепило й вдъхваше лъжливо чувство за сигурност, но добре знаеше, че падне ли, изобщо нямаше да е достатъчно, за да я удържи.
— Отрова!
Внезапно чу името си. Това бе гласът на Пиперено зрънце и тонът й издаваше, че не я чака нищо добро. Момичето с теменужените очи се обърна и видя, че златокъдрата девойка сочи нещо с ръка.
Още една пеперуда пърхаше лениво в нощния въздух над двореца.
Отрова изтри потта, избила над устните й, с опакото на дланта си, след което прецени оставащото разстояние. Твърде далече. Бе изминала около три четвърти от пътя до палата, което означаваше, че имаше да пълзи още доста време. От друга страна, все пак вече различаваше счупените прозорци и обелената мазилка на кулите, издигащи се от двете й страни, а отпред се виждаха и други нишки, които се съединяваха с тази, по която пълзеше. Дали щеше да стигне поне до някоя от кулите?
Не. Не смееше и да помръдне. Погледът й бе попаднал върху пещерата в скалната стена и тя бе зърнала онова, от което се страхуваше най-много. Многокракият хищник се бе притаил до входа на скривалището си, а осемте му очи се взираха в реещата се пеперуда, която се приближаваше все по-близо и по-близо. Все по-близо до Отрова.
Изведнъж й се прииска да стане малка и невидима, но крилатото създание вече я бе забелязало и явно изгаряше от любопитство да разбере що за твар представлява. Чернокосата девойка нямаше никаква представа с какво се хранеха тези гигантски нощни пеперуди, ала подозираше, че изглежда доста апетитна хапка, което автоматично означаваше проблем, ако и тези насекоми бяха хищници. От друга страна, ако пеперудата допуснеше грешката да залепне за паяжината и вибрациите привлечаха вниманието на паяка, той щеше да изяде и нея. Искаше й се да изкрещи, за да изплаши пеперудата, но в същото време си даваше сметка, че така ще привлече вниманието на осмокраката гадина. Оставаше й само едно — да стои неподвижно и да чака.
Летящото създание вече се бе приближило на такова разстояние, че Отрова усещаше полъха от движението на ефирните му крилца. Шестте му крайника потрепериха, а фасетъчните му очи я наблюдаваха с такова любопитство, че сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си. Отсъствието на зъбата паст ни най-малко не я успокои. Насекомото бе достатъчно голямо, за да я вдигне във въздуха и да я отнесе, където си поиска. В този миг Отрова си спомни колко крехки изглеждаха тези създания и как не можеха да се изтръгнат от лепнещата хватка на паяжината.
Хрумна й идея. Тя протегна ръка към торбата, висяща на гърба й, и извади оттам първото, което напипа — една ябълка. Щом пеперудата се спусна пред нея и треперещите й антени едва не я докоснаха, девойката запрати ябълката с всичка сила към нея.
Ефектът беше поразителен. Плодът разкъса крилото на натрапника с необичайна лекота, сякаш мина през хартиен параван. Насекомото нададе отчаян вопъл и отстъпи назад, като размахваше отчаяно криле, а Отрова трябваше да се вкопчи в нишката, за да не падне. Нараняването обаче явно бе твърде сериозно и бе нарушило драстично летателните способности на пеперудата. Тя започна да кръжи бясно, без да може да набере височина, и в края на краищата се вряза в паяжината на известно разстояние от момичето. Паякът изскочи светкавично от свърталището си, твърдо решен да не изпусне тази плячка. Отрова едва се удържа да не извика, когато забеляза как чудовищната твар се приближава към нея с характерната за вида си зловеща походка. Само след миг тя вече се бе вкопчила в злощастната пеперуда, забивайки отново и отново отровните си челюсти в потръпващата й плът. След краткотрайна съпротива жертвата се предаде и прие безропотно съдбата си.