— Можехте да говорите с мен. По дяволите, Трейс, трябваше да го направите!
— Щях да го направя преди да взема окончателно решение. Сега вече проблемът е решен. Освен ако аз и Пи Джей не се сбием за кабинета на Крис.
— Софи, тя се опитваше да настрои хората срещу теб. Нещо като бунт на борда, нали разбираш? Може би има съмишленици, поддръжници. Възможно е да загубиш някои добри служители, когато тя си тръгне.
— Ясно. Ще свикам общо събрание на целия персонал още днес следобед. Да видим как стоят нещата. Съжалявам, че не съм била в течение за тези неща. От вас ще искам препоръки за хората, които според вас трябва да бъдат поощрени или уволнени. От този момент вие сте подуправляващи. Ще се погрижа веднага да оформим назначението ви.
Пи Джей стана.
— Отивам да видя как ще подредя новия си кабинет. — Тя се обърна към Тай. — Искам само да ти кажа, че да си силен и мълчалив, не значи, че някой те води за носа като че те пришпорва с камшик. Крис вдигаше голяма пара, че не си заслужавал с нищо мястото, което заемаш и че накрая ще се провалиш. Аз пък забелязах, че не казваш нищо, когато няма какво да кажеш. Но когато го правиш, то винаги има смисъл.
— Подмазвачка! — рече Трейс и също стана.
— Няма защо да се подмазвам, получих си големия кабинет — отвърна Пи Джей и като пърхаше с мигли, излезе.
— Харесва ми да работя тук. И за вас. Щеше да ми бъде криво, ако нещата се развиеха другояче. — С тези думи Трейс също излезе, подсвирквайки си.
— Е, по-добре ли се чувстваш? — попита Тайлър.
— Значително. Малко съм ядосана на себе си, че съм оставила нещата да стигнат толкова далеч, но се чувствам добре.
— Хубаво. Защо не се заемеш с организиране на общото събрание, пък аз ще се опитам да открия Маргарет. Нали нямаш нищо против да обядваме тримата заедно?
— Не, разбира се. Само че това никак няма да я зарадва. Тя е луда по теб.
— Я стига глупости!
— Да ти дам ли доказателства? — рече тихо Софи и излезе, за да се заеме с организацията на събранието.
Жени, помисли си Тайлър, докато търсеше домашния номер на Маргарет в телефонния секретар на Софи. И те ще ми разправят, че мъжете непрекъснато мислели за секс. Само защото той и Маргарет бяха излезли няколко пъти, това не означаваше, че…
Той прекъсна нишката на мисълта си, когато някакъв мъжки глас му отговори.
— Опитвам се да се свърша с Маргарет Боуърс.
— Кой се обажда?
— Тайлър Макмилън.
— Господин Макмилън… — Последва къса пауза. — Тук е инспектор Клермонт.
— Клермонт? Извинете, сигурно съм набрал грешен номер.
— Не, не сте. Аз съм в апартамента на госпожица Боуърс. Тя е мъртва.
ЧАСТ ТРЕТА
ЦЪФТЕЖЪТ
Цветята са красиви. Любовта е като цвете.
А приятелството е дърво за подслон.
16.
Март дойде в долината заедно с бурния, галопиращ вятър. Той втвърди земята и накара голите ръце на лозите да подрънкват. Падащите мъгли хапеха и се просмукваха чак до костите. Всички щяха да се притесняват за реколтата, докато не настъпеше пролетта с истинската си животворна топлина.
Всъщност притесненията бяха за много неща.
Софи спря насред лозята силно разочарована, че не откри Тайлър. Знаеше, че е сезонът за култивиране, защото времето го позволяваше. Мъжете с дисковите култиватори щяха да обогатят почвата с въздух, превръщайки изгнилите растения в тор и смесвайки техния азот с пръстта. За винаря след спокойния февруари идеше критичният и забързан март.
Зимата, тази бяла непостоянна вещица, все още държеше в лапите си долината, И предоставяше на обитателите й достатъчно дълго време за размисъл.
Тай сигурно размишлява, помисли си Софи, като смени посоката и се упъти към къщата му. Седи си в кабинета, затрупан с графики, таблици и прогнози. Прави си бележки в своя дневник. Но през цялото време мисли. Май беше време да го поразсее. Тя понечи да почука на вратата. И изведнъж реши, че ако почукаш, винаги съществува възможността човекът вътре да ти каже: „Я се махай.“ Така че отвори вратата и още от прага започна да сваля якето си.
— Тай? — Тя хвърли дрехата на стълбите и тръгна към кабинета.
— Имам работа. — Той дори не вдигна глава. Преди няколко минути всъщност беше до прозореца. Видя я да върви между лозята, видя, че промени посока, та и се упъти към къщата. Дори си помисли дали да не слезе и да заключи вратата. Но му се стори глупаво.
Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че една заключена врата няма да я задържи отвън.
Софи седна срещу бюрото, облегна се и зачака, докато тишината стана непоносима и той заговори пръв.