— Спри. Най-добре това да излезе от офиса в Сан Франциско, вместо оттук. — Тя изпрати написаното изявление по факса до Пи Джей. — Искам да има личен елемент, но не желая да изглежда сякаш семейството се оправдава. Защо не го прегледаш и да прецениш дали съм успяла добре да си покрия задника.
— Винаги ми е харесвал задникът ти.
— Ха-ха. — Софи стана, за да освободи мястото пред компютъра. — Как е докторката?
— Непрекъснато в разход. Трябва да се видим някоя вечер. Бихме могли да отидем в някой клуб, да се повеселим. Струва ми се, като те гледам, че се нуждаеш от малко свеж въздух и веселие.
— Повече от малко. Напоследък съм го закъсала здравата с развлеченията. И както изглежда това ще продължи за неизвестно дълго време. Не му се вижда краят.
— И това го чувам от царицата на купоните?
— Царицата на купоните си е загубила някъде короната. — Тъй като Линк работеше на компютъра, Софи взе телефона, за да говори с Пи Джей.
— Ако ме питаш, ти се нуждаеш от малко почивка, Софи. Ти си на края на силите си. По-точно беше — добави той, когато тя го погледна, — преди тази последната история да се стовари върху главата ти. Само работа и никакви хахо-хихи.
— Нямам време за хахо-хихи — отвърна Софи. — Нямам време да мисля дори за следващата стъпка, нито да си поема дъх, без да се тревожа какъв ще бъде поредният удар, който ще ме блъсне в лицето. Или в гърба. Работех по дванадесет часа на ден през последните три месеца. Получих пришки по ръцете, трябваше да уволня най-добрия си сътрудник и не съм правила секс поне от половин година.
— Уха! Виж ти! Много лошо. Нямам предвид пришките. Бих ти предложил да ти помогна, и то веднага, но докторката е много ревнива и сигурно ще има нещо против.
Софи въздъхна.
— Мисля да се отдам на йога. — Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади аспирин, в това време Пи Джей се обади по телефона. — Факсът пристигна ли? — Изслуша какво и отговориха от другата страна и кимна, докато отваряше бутилката с вода. — Изпрати го, след това… Какво? Крис ли? Кога? Добре, добре. Пусни го веднага. И ми изпрати информацията. Дума по дума. Аз ще приготвя отговор. Не прави никакви коментари, използвай само изложението. Това е политиката на фирмата до ново нареждане. Дръж ме в течение. — Софи затвори телефона и погледна Линк. — Вече се е разчуло. Информацията е изтекла отнякъде.
17.
Голямата компания „Джиамбели-Макмилън“, гигантът във винопроизводството, е в криза. От полицията бе потвърдено, че бутилка с отровно вино е причината за смъртта на Маргарет Боуърс, изпълнителен директор във фирмата. Разследването продължава. Разглежда се възможността виното да е било подправено. „Джиамбели — Макмилън“ проверява всички бутилки мерло „Кастело ди Джиамбели“ реколта 1992. След сливането на избите „Джиамбели“ и „Макмилън“ през миналия декември….
Идеално! Перфектно, мислеше си Джери, докато гледаше вечерните новини. По-добро не можеше да очаква! Те се бореха, разбира се. Вече се бореха. Но какво щеше да чуе и запомни публиката? Няколко думи.
„Джиамбели“. Вино. Смърт.
Бутилките им ще бъдат излети в мивката. Повечето ще останат непродадени по рафтовете в магазините. Ще бъдат ужилени, и то жестоко за известно време. Това ще намали печалбите им за доста дълго време. Печалбите, които щеше да привлече „Льо Кьор“.
Това му доставяше огромно удоволствие. Професионално и лично. Особено лично.
Наистина няколко души умряха. Но това не бе негова грешка. Той не беше направил нищо, поне директно. А когато полицията заловеше онзи, който го бе направил, вредата за „Джиамбели“ щеше да се удвои.
Джери трябваше само да изчака. Да изчака благоприятния момент и да наблюдава шоуто. Тогава, ако се наложеше, щеше да има и друго анонимно обаждане.
Този път не в медиите. Направо в полицията.
— Дигиталисът е напръстник. — Мади знаеше това. Беше потърсила и прочела в книгите.
— Какво? — разсеяно попита Дейвид и я погледна. На бюрото му имаше цяла планина от хартия. На италиански. Той обаче се справяше по-добре с езика, когато говореше, отколкото като четеше.
— Близо до лозята расте ли напръстник? — попита Мади. — Например както тук между редовете расте синап? Заради азота, който произвежда това растение. Не ми се вярва. Лозарите би трябвало да знаят, че напръстникът, е отровен. Но може да са допуснали грешка. Може ли да се замърси гроздето, ако там расте напръстник? Чрез почвата да речем?
— Не знам. Мади, това не е твоя работа. Не се тревожи.
— Но защо? Ние всички се безпокоим.
— Това е моя работа.
— Бих могла да помогна.
— Скъпа, ако искаш да помогнеш, остави ме на мира. Върви да си пишеш домашните.