— Да. Въпреки че ми изкара акъла навън.
— Аз? Представи си моята изненада, тъй като си спомних и преживях отново тийнейджърските си години. И изведнъж да се сблъскам с майка си.
— Преживяваш ги отново? Наистина ли? — Пилар извади вилици, Софи взе чиниите и ги сложи на масата.
— Е, добре, защо да се ровим в миналото? — Усмихвайки се закачливо, Софи облиза пръста си. — Дейвид е страхотно парче.
— Софи!
— Е, като ти казвам, значи е страхотен. Какви рамене има, а и това момчешко очарователно лице. Освен това е интелигентен. Хванала си гадже и половина, мамо, голяма работа!
— Той не е ловен трофей. И се надявам, че ти не си мислиш за Тай по този начин.
— Има страхотни бедра.
— Знам.
— Имах предвид Тай.
— Знам — повтори Пилар. — Какво, да не ме мислиш за сляпа? — засмя се тя на изненадания вид на дъщеря си. Смигна й закачливо и седна на стола. — Това е абсурдно, невъзпитано и…
— Нормално — довърши Софи и също седна. — Ние споделяме интересите си за модата, напоследък и за бизнеса. Защо да не можем да споделяме… Nonnа!
— Да наистина, ние споделяме общи интереси във… — Пилар изтърва вилицата си с трясък, когато проследи погледа на дъщеря си. — Мамо! Ти какво правиш тук?
— А вие какво си мислите? Че не знам кога в къщата ми влизат и излизат хора ли? — Въпреки че бе облечена с дебелия си халат, Тереза изглеждаше много елегантна. — Е и какво, няма ли вино?
— Ние просто… бяхме гладни — успя да каже Софи.
— Аха. Не се изненадвам. Сексът е много изтощително нещо, особено когато се прави както трябва. И аз съм гладна.
Софи сложи ръка на устата си, но прекалено късно. Затова избухна в смях, който не бе в състояние да спре.
— Виж ти, Илай!
Тереза взе последното парче от пая, докато дъщеря й гледаше в чинията си и раменете й безмълвно се тресяха.
— Трябва да пием вино. Мисля, че случаят го налага. За пръв път всичките три поколения жени от рода Джиамбели са се събрали в кухнята заедно, след като са правили любов. Няма защо да си толкова засрамена, Пилар. Сексът е нещо естествено в края на краищата. Първична човешка необходимост. И тъй като този път ти си избра достоен партньор, ще пием вино. — Тереза извади бутилка бяло вино „Совиньон“ от кухненския шкаф и я отвори. — Преживяваме трудни времена. Имало е и други, и ще има. — Тя напълни три чаши. — Важното е да сме живи, за да можем да се справим с тях. Одобрявам Дейвид Кътър, ако моето одобрение има някакво значение.
— Благодаря ти, мамо. Разбира се, че има.
Софи прехапа устни, за да скрие усмивката си, защото Тереза се обърна към нея.
— Ако обидиш или нараниш Тай, ще си имаш работа с мен, моето момиче. Ще ти се разсърдя и много ще ме разочароваш. Обичам го това момче.
— Добре де, и на мен много ми харесва. — Софи остави вилицата си. — Но защо трябва да го наранявам?
— Запомни какво ти казах. Утре ще се борим. Ще водим битка за това, което сме, и за това, което имаме. Тази нощ — Тереза вдигна чашата си, — тази нощ ще празнуваме. Salutе!
18.
Беше война на няколко фронта. Софи ръководеше своята битка по въздуха, чрез изпращане на факсове и телефониране. Прекарваше часове наред в писане на статии, даване на интервюта, срещи с обществеността.
Всеки ден започваше отново и отново, разбивайки слухове, клюки и сплетни. Докато не преминеше кризата, не можеше да работи в лозята.
Там беше бойното поле на Тайлър. Софи с изненада откри за себе си, че й е много мъчно, задето не може да бъде с него. Искаше й се да вземе участие в култивирането, във внимателните грижи за всяка новопоявила се клонка я пъпка.
Тревожеше се за баба си и дядо си, които трябваше да се сражават на фронта в Италия. Всеки ден от тях пристигаха съобщения. Проверката беше започнала. И скоро, бутилка след бутилка, всичкото вино щеше да премине под контрол.
Не можеше да мисли за цената, нито в близко, нито в по-далечно бъдеще. Това беше оставила на Дейвид.
Когато искаше да си почине след дългата тежка работа, заставаше до прозореца и наблюдаваше мъжете, които обработваха земята. Тази година щеше да се роди изключителна реколта.
Само трябваше да я преживеят.
При звъна на телефона Софи почти подскочи и потисна желанието си да не го вдига.
— Софи Джиамбели.
Десетина минути по-късно затвори и започна да сипе проклятия на италиански.
— Помага ли ти? — попита Пилар, като застана на вратата.
— Не съвсем. — Софи притисна с пръсти слепоочията си и се зачуди как да се справи със следващата фаза на битката. — Радвам се, че си тук. Можеш ли да влезеш и да седнеш за минутка?