— Мислих за случилото се, опитвайки се да открия някаква разумна връзка. Вероятно само си губя времето, след като съм чантаджия, а не полицейски инспектор.
Тайлър го изгледа над чашата си.
— От всичко, което съм разбрал и видял, не си от тези, които си губят времето напразно. И не си никак лош чантаджия.
С лек смях Дейвид отпи от своето кафе. От чашата му се вдигаше пара и се смесваше с мъглата.
— Да чуя това от теб, е все едно да чуя комплимент, Чувствам се като обвит с ореола на славата.
— Дяволски си прав, ще знаеш.
— Добре. Казаха ми, че Маргарет никога не е срещала Баптиста. Той е умрял преди тя да поеме длъжността на Авано и да тръгне за Италия.
— Това няма значение, ако са случайни жертви.
Дейвид поклати глава.
— Обаче има голямо значение, ако не са.
— Дааа, и аз мислих за същото. — Тайлър стана, за да разтъпче изтръпналите си крака и двамата тръгнаха между редовете.
Както си вървяха, осъзна, че е изгубил своето недоверие и неприязън към Дейвид. Което беше добре. Защото завистта и недоволството отнемат прекалено много енергия на човека. А пък да се губят енергия и ценно време, когато и двамата са от една и съща страна на барикадата, си беше чиста загуба.
— И двамата са работили за „Джиамбели“, и двамата са познавали добре семейството. — Тайлър направи малка пауза. — И двамата са познавали Авано.
— Но Авано е бил мъртъв, преди Маргарет да отвори бутилката. Все пак, ние не знаем от колко време Маргарет е имала тази бутилка. Той е имал достатъчно причини и мотиви да я отстрани от пътя си.
— Авано беше негодник — рече с равен тон Тайлър. — Беше лайно. Но не го виждам като убиец. Прекалено много умуване има в замислянето на едно убийство, прекалено много усилия и недостатъчно печалба.
— Има ли някой, който да го е харесвал?
— Софи. — Тайлър сви рамене и осъзна, че очевидно не можеше да не мисли за нея повече от десет минути. — Или поне се опитваше. Е, и много други, разбира се, и то не само жени.
За пръв път Дейвид получаваше ясно и не цензурирано описание за Тони Авано.
— Защо?
— Имаше добър външен вид, представяше се добре. Беше някак си хлъзгав и лъскав. Бих казал мазен дори, но той успяваше да го тушира. — Също като собствения му баща, помисли си тъжно Тайлър. — Някои хора просто преминават през живота, плъзгайки се неусетно, бутайки и блъскайки хората около себе си безнаказано. Авано беше един от тях.
— Ла Синьора го е задържала.
— Заради Пилар, заради Софи. Това е семейството. В бизнеса той знаеше как да се оправя със сметките.
— Да, сметките му показват точно колко много внимание им е обръщал. Но с поставянето на Маргарет на негово място и изгонването му, той е загубил възможността да яде и пие на гърба на Джиамбели. Може би е решил да им отмъсти. На семейството, на фирмата, на Маргарет, — Повече в негов стил би било да я чука, а не да я убива.
Тайлър спря. Въздухът излизаше от устата му на облачета. Взря се в редиците лози, строени като войници, ред подир ред. Беше станало по-студено. Вътрешният му термометър на фермер подсказваше, че е под нулата.
— Аз не съм чантаджия, но разбирам, че всички тези неприятности ще струват на компанията много пари и репутацията, която всъщност може да се пресметне и в пари. Ако някой е искал да причини на фирмата неприятности, значи е намерил един изключително умен, изобретателен и гаден начин да го стори.
— Всъщност проверката, възникналата незабавна паника сред купувачите и дългосрочното им отдръпване от марката „Джиамбели“ ще ни струват милиони. Това ще се отрази на печалбите, в това число и на твоите.
— Знам. — Тайлър вече бе осъзнал горчивата реалност.
— Мисля, че Софи е достатъчно умна и ще се опита да сведе до минимум дългосрочното недоверие на купувачите.
— Трябва да бъде много повече от умна. Трябва да бъде безпогрешна.
— Тя е. Точно това я прави такъв таралеж в гащите.
— Влюбен си в нея, нали? — Дейвид махна с ръка. — Извинявай, прекалено личен въпрос.
— Чудя се дали ми го задаваш като чантаджия, като сътрудник във фирмата или като мъжа, който се среща с майка й.
— Като приятел.
Тайлър помисли за момент и кимна.
— Окей, това ми харесва. Може да се каже, че съм влюбен в нея, откакто бях на двадесет години. Тя беше на шестнадесет тогава — припомни си той. — Господи! Беше ослепителна, като светкавица. И го знаеше много добре, Ядосваше ме и ме дразнеше като дяволче.
За момент Дейвид не каза нещо.
— Имаше едно момиче, когато бях в колежа — поде той след кратко мълчание и беше искрено зарадван, когато Тайлър извади едно плоско шише от джоба си и му го подаде. — Марсел Ру. Французойка. Краката й почваха от сливиците. Носеше миниполички. И много мило и секси се заяждаше и закачаше с мен.