Тя седна и изпружи крака, с израз на нежелание и досада, изписани върху лицето й. Пилар, според нея, нямаше никакво право да й изнася лекции и Мади смяташе да й даде да разбере съвсем ясно това, след като жената изпуснеше парата си.
Пилар си наля една чаша еспресо, което бе приготвила към сладкиша. Седна срещу Мади на масата и отпи.
— Бих искала първо да те предупредя, че имам предимство, не само защото и аз самата съм била някога на четиринадесет години, но и защото съм била майка на едно такова момиче.
— Ти не си ми майка.
— Не съм. И е много тежко някаква жена да идва в къщата ти по този начин, нали? Опитвам се да мисля как бих се чувствала аз на твое място. Вероятно също като теб. Раздразнена, нервна и неспокойна. На Тео му е по-лесно. Той е момче и не знае нещата, които ние знаем.
Мади отвори уста да каже нещо, но я затвори, когато осъзна, че не знае какво да отговори на това.
— Ти си била доста време сама. Трябвало е да се справяш с много неща без подкрепа. Твоите мъже едва ли ще се съгласят и най-вероятно ще бъдат засегнати от подобно изявление — продължи Пилар и беше доволна да види лекото изкривяване на устните на Мади. — Но силата на жената, нейната истинска женска сила, обикновено задейства бутоните. Свършила си добра работа, като си успяла да държиш здраво тези момчета и не съм дошла, за да поема контрола от теб.
— Ти вече промени нещата. Всяко действие има противодействие. Това е научно доказано. Аз не съм глупава.
— Така е, дори си прекалено умна. — „Ти си едно уплашено малко момиче — помисли си Пилар, — с ум и разум на зряла жена.“ — Винаги съм искала да бъда умна, но никога не бях достатъчно. Компенсирах този си недостатък с това да бъда добра, уравновесена, да запазя мира и спокойствието около себе си. Тези действия също имаха своето противодействие.
— Ако си тиха, никой няма да те чуе.
— Напълно си права. Баща ти…Той ме накара да се почувствам умна и достатъчно силна, за да казвам какво мисля и какво чувствам. Това е изключителна способност. Но ти вече го знаеш.
Мади се намуси и сведе поглед към масата.
— И аз смятам така.
— Възхищавам му се. На човека и на бащата, който е. Това също е изключителна способност. Не очаквам от теб да се хвърлиш на врата ми, за да ме посрещнеш, но се надявам, че няма да хлопнеш вратата под носа ми.
— На теб какво ти пука аз какво ще направя?
— Пука ми поради много причини. Първо, защото те харесвам. Извинявай, но е така. Харесва ми твоята независимост, начинът ти на мислене, умът и силното ти чувство за семейна принадлежност и вярност, Мисля си, че ако не бях се свързала с баща ти, двете много щяхме да си допаднем. Но аз така или иначе вече съм с него и отнемам част от времето и вниманието му. Би трябвало да кажа, че ми е мъчно за това и че съжалявам, но и двете знаем, че няма да бъде истина. Аз искам част от времето и вниманието му. Защото, Мади, другата причина, поради която ми пука какво правиш или не, е, че съм влюбена в баща ти. — Пилар премести чашата си, сложи ръка на корема си и стана. — До този момент не бях изрекла това признание гласно. Сигурно заради навика да живея тихо и мълчаливо. Господи! Чувствам се странно.
Мади се размърда на стола. Поизправи се и собственият й стомах също се разбунтува.
— Майка ми също го обичаше. Достатъчно, че да се омъжи за него.
— Сигурна съм. Тя…
— Не! Не говори! Сега ще кажеш всички извинения, всички причини, поради които тя си е отишла. Всичките са лъжи! Глупости. Истината е, че тя си отиде, когато не стана така, както искаше. Това е истината. Ние всъщност нямахме никакво значение за нея!
Първото нещо, което си помисли инстинктивно Пилар, беше да прегърне това момиче, да го успокои и приласкае. Можеше да й каже много неща, но това дете с влажни и предизвикателни очи, едва ли щеше да я чуе. Тогава защо трябваше да го прави?
— Да, така е. Вие не сте имали значение. — Тя отново седна. Искаше да протегне ръка и да привлече детето по-близо. Но това не беше начинът, по който щеше да я спечели, нито беше време да го прави. — Знам как боли да не означаваш нищо за някого. Наистина знам, Мади — рече сериозно Пилар и сложи ръката си върху ръката ни момичето, преди тя да успее да я свали от масата. — Колко ти е тъжно и колко си ядосана, как съмненията и въпросите минават като вихър през главата ти посред нощ, когато не можеш да заспиш.
— Възрастните мотат да идват и да си отиват, когато си искат. Децата не могат.
— Така е. Но баща ти не ви е напуснал. За него вие имате значение. Ти и Тео означавате много за него. И знаеш, че каквото и да кажа или направя аз, това няма да го промени.
— Други неща ще се променят. А когато едно нещо се променя, то води до промяна и на останалите. Това е като верижна реакция.