— Били ли сте раняван и преди?
— Не — намръщи се Дейвид. — Просто разбрах с абсолютна увереност, че са ме застреляли. Сигурно съм изпаднал в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, жената беше до мен. Предполагам, че е изтичала долу, когато е видяла какво е станало.
— А видяхте ли кой стреля?
— Не видях нищо освен камъните на улицата, които се приближаваха застрашително към мен.
— Защо мислите, че някой е искал да ви застреля, господин Кътър?
— Не знам. За да ме оберат, предполагам.
— Но нищо ценно не е взето. По каква работа сте във Венеция?
— Аз съм главният координационен директор на фирма „Джиамбели-Макмилън“. Имах срещи тук.
— А, значи работите за Ла Синьора?
— Така е.
— Тя има някакви неприятности в Сан Франциско, доколкото знам.
— Да, но не виждам каква връзка може да имат те с покушението срещу мен. Трябва да се обадя на децата си.
— Ще уредим този въпрос. Дали има някой във Венеция, който би искал да ви навреди, господин Кътър?
— Не — отговори Дейвид и веднага си помисли за Донато. — Не — повтори той. — Не знам. Не знам кой е стрелял по мен на улицата. Казахте, че сте прибрали ценните ми вещи. Пръстена, часовника, портфейла. А куфарчето ми?
— Нямаше куфарче. — Де Марко отново седна. Жената, която бе свидетелка на инцидента, твърдеше, че жертвата е носела куфарче. Беше го описала много добре. — И какво съдържаше вашето куфарче?
— Документи от офиса — отговори Дейвид. — Само документи.
Беше много трудно, помисли си Тереза, човек да остане прав, когато е връхлитан от толкова много удари. При подобно постоянно напрежение духът отслабваше. Въпреки това тя изправи гърба и раменете си, докато вървеше заедно с Илай към приемната във Вила Джиамбели. Знаеше, че децата са там, очакват телефонен разговор с баща си.
Колко са невинни, помисли си, като видя Мади да седи на дивана, забила нос в книгата си, а Тео да дрънка на пианото. Защо тази невинност трябваше да бъде окрадена по този начин?
Тереза стисна ръката на Илай. За да си вдъхне смелост, да окуражи и него самия.
Пилар вдигна очи от ръкоделието. Трябваше й само един поглед към майка й, за да разбере, не се е случило нещо лошо. Сърцето й изстина. Бродерията падна от ръцете й и тя бавно се изправи.
— Мамо?
— Моля те, седни. Тео — Тереза се обърна към момчето. — Мади. Първо трябва да ви кажа, че баща ви е добре.
— Какво е станало? — Мади скочи от дивана. — Нещо лошо се е случило с татко! Ето защо не се обажда. Той никога не закъснява да се обади.
— Бил е ранен, но е добре. В момента е в болница.
— Катастрофа? — Пилар пристъпи и сложи ръка върху рамото на Мади. Когато момичето се разтрепери, тя просто я прегърна още по-силно.
— Не, не е катастрофа. Някой е стрелял по него.
— Застрелян? С пистолет? — Тео стана от пианото. Гърлото му стисна страх и ужас. — Как така застрелян? Това не може да е вярно, има някаква грешка. Татко не може да бъде застрелян!
— Веднага е бил откаран в болницата — продължи Тереза. — Вече говорих с лекаря. Баща ви е добре. Всичко ще се оправи.
— Чуйте ме — намеси се Илай, като взе първо ръката на Мади, сетне ръката на Тео. — Нямаше да ви кажем, че е добре, ако наистина не беше. Знам, че сте уплашени и се тревожите, ние също. Но докторът беше съвсем категоричен. Баща ви е силен и ще се оправи. Раната му не е опасна. Ще се възстанови напълно.
— Искам да си дойде вкъщи — устните на Мади трепереха. — Искам си го вкъщи.
— Ще се върне веднага след като го изпишат от болницата. Ще направим всичко необходимо. Баща ви много ви обича, нали Маделин?
— Сигурно.
— Знаеш ли колко много се тревожи за вас сега? За теб и брат ти, и как тези тревоги пречат на оздравяването му? Вие трябва да бъдете силни, за да му помогнете.
Когато телефонът иззвъня, Мади скочи и грабна слушалката.
— Ало? Татко? — Сълзите бликнаха от очите й. Ръцете и краката й трепереха. Въпреки това успя да плесне Тео, който се опитваше да й вземе слушалката. — Ние сме добре. При нас всичко е наред. — Гласът й се пречупи и тя се обърна към Тереза, сякаш искаше помощ. — Всичко е наред — повтори, като избърса носа си с ръкава и вдъхна дълбоко. — Хей, к’ви ги вършиш ти там? Запази ли си поне куршума за спомен?
Слушаше гласа на баща си от другата страна на океана и гледаше Ла Синьора, която й кимаше одобрително.