— Тръгнахме снощи. Искам да ти кажа, че съм пътувала много дълго, спала съм много малко и съм прекосила километри в тази стая, тревожейки се за теб. Така че не ме ядосвай — предупреди го Софи и отвори една кутийка с хапчета.
— Какво е това?
— Лекарство срещу болката. Напуснал си болницата, без да си вземеш дори лекарствата.
— Наркотици, значи. Ти си ми купила наркотици. Ще се ожениш ли за мен?
— Не само бебета, но и слабоумни! — повтори Софи заключението си за мъжете и отвори малкия хладилник, за да извади вода. — Всъщност къде се губи толкова време?
— Занесох цветя на една красива жена. — Той седна, посегна, към водата и се подсмихна, когато Софи отдръпна ръката си. — Хайде, не ме наказвай. Не ме лишавай от лекарствата ми.
— Ти си бил при жена?
— И пих кафе — обясни той. — Пих кафе с жената, която спаси живота ми. Занесох й цветя, за да й благодаря.
Софи наведе глава. Той изглеждаше изтощен, мил и много красив с ръката, пъхната в бялата превръзка, и тъмните сенки под дълбоките сини очи.
— Б, добре тогава. Красива ли е?
— Казах й, че е втората по красота жена на света, но съм готов веднага да я сложа на трето място, ако ми дадеш тази проклета бутилка с вода. Не ме карай да дъвча хапчето, моля те.
Софи отвори бутилката и застана пред Дейвид.
— Съжалявам, толкова съжалявам за случилото се!
— Да, и аз. Децата са добре, нали?
— Добре са. Тревожат се, но си дават кураж, а Тео дори в много горд, че са стреляли по теб. Не всеки баща бива застрелван от убийци на улицата.
— Мила, не се упреквай за нищо.
— Няма. Добре де, няма. — Тя си пое въздух. — А Мади се пошегува с куршума миналата нощ. Каза ти нещо от рода да го запазиш, нали? Но според мама тя наистина смята така. Иска да го изследва.
— Тя си е моето момиче. Момичето на татко!
— Страхотни деца имаш, Дейвид. Сигурно, защото баща им е човек, който ще отиде да купи цветя за една жена, когато сам едва стои на краката си. Хайде, ела да си легнеш.
— Всички все това повтарят. — Леката и малко отнесена усмивка, който отправи към Софи, й подсказа, че лекарството вече е подействало. — Майка ти направо не отделя ръце от мен.
— Добро лекарство, нали?
— Наистина. Може би наистина ще е добре да си легна за минутка.
— Разбира се. Защо не го направиш ето тук, на това голямо легло?
— Софи? Пилар много ли е разстроена? Сигурно е навита като пружинка.
— Разбира се. Но мисля, че ще се развие, докато се прибереш вкъщи, където ще може да си го изкара на теб.
— Аз съм добре, само малко ми е мътна главата. — Той се изкикоти като момче, облегна се тежко върху нея и я остави да го заведе до спалнята. И изруга, защото се клатушкаше. — Е, благодарение на химията се живее по-лесно.
— Ето почти стигнахме.
— Трябва да си вървя у дома. Как ще си опаковам багажа с една ръка?
— Няма проблеми, аз ще го опаковам.
— Наистина ли? — Той се обърна, за да я целуне по бузата, но главата му бе така замаяна от силното лекарство, че не успя. — Благодаря ти.
— Спокойно, ето сега. Внимателно. Не искам да те заболи. О, Извинявай! — рече Софи, когато той извика.
— Не, не е ръката, В джоба ми. Има една кутийка, Седнах върху нея. — Дейвид я извади, и се почувства леко объркан, когато Софи посегна и я взе от ръката му.
— Пазарувал си дрънкулки, а? — рече тя и отвори капачето, след което премига. — О, Господи!
— Сигурно трябва да ти призная, че го купих за майка ти. Мисля да я помоля да се омъжи за мен. — Той се отпусна на възглавницата и се изтегна блажено на кревата. — Това притеснява ли те?
— Може би, като се има предвид, че преди пет минути ми направи предложение! — почти просълзена, Софи приседна на леглото. — Прекрасен е, Дейвид. Тя много ще го хареса. Обича те.
— Майка ти е всичко, което съм искал в живота си. Красивата Пилар. Красива и външно, и вътрешно. Все пак има справедливост на този свят, след като Господ дава втори шанс на човека. Аз ще се грижа за нея.
— Знам. Не е минало и половин година. А всичко стана толкова бързо. Но някои неща — добави замислено Софи — стават както трябва. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Затвори очите си. Татко…
Когато Тайлър се върна, Софи приготвяше минестроне. Обичаше тази студена италианска супа. Той пък винаги се стряскаше малко, когато я видеше, че прави нещо в кухнята. Ролята на домакиня не й подхождаше особено много.
— Дейвид е тук — каза тя, без да вдигне глава. — Спи.
— Казах ти, че може да се грижи за себе си.