— Отчасти — промърмори тихо Пилар. — Хелън, тя е добре, нали? Приех тази работа с промяната на завещанието и тъй нататък като следствие от състоянието, в което е през последната година, след смъртта на синьор Баптиста.
— Доколкото знам, майка ти е напълно здрава, физически и психически. Както винаги. — Хелън намести очилата с черни рамки върху носа си и отправи към старата си приятелка ободрителна усмивка. — Като неин адвокат не мога да ти кажа повече за мотивите й, Пилар. Но напълно съм съгласна с нея и ги одобрявам. Това си е нейното представление и аз няма да й разваля удоволствието да го изиграе. Защо не отидем да видим дали вече не е готова за вдигане на завесата?
Когато благоволеше да каже нещо на Рене, думите й бяха изпълнени с ледена учтивост. И много ясно чувстваше как по гръбнака на жената пробягва недоволство, но и възхищение. Имаше й много други чувства, които оставаха скрити под леда.
Освен цялото семейство и Хелън, която се смяташе за част от него, Тереза беше поканила майстора винар, на когото имаше най-голямо доверие, заедно със съпругата му. Паоло Борели работеше с Джиамбели вече цели тридесет и осем години. Въпреки възрастта му всички продължаваха да го наричат Поли. Съпругата му Консуело беше едра, жизнерадостна жена с висок заразителен смях, която навремето беше главен готвач в къщата.
Имаше и още един гост на този обяд. Маргарет Боуърс, шефът на продажбите в изба „Макмилън“. Тя беше разведена тридесет и шест годишна жена, която очевидно бе силно притеснена и отегчена от безкрайното бръщолевене на Джина от едната й страна и се чудеше как да се измъкне и да си запали една цигара навън.
Тайлър срещна погледа й и се усмихна окуражаващо. Маргарет понякога си мечтаеше да го има в леглото си. Когато приключиха с обяда и поднесоха десертното вино „Порто“, Тереза седна отново на мястото си начело на масата.
— „Кастело ди Джиамбели“ в Италия празнува своята стогодишнина — започна тя. Разговорите веднага сепнаха. — Вила Джиамбели в Калифорния произвежда вино в Напа Вали вече шестдесет и четири години. „Макмилан“ прави това от деветдесет и две години. Това прави общо двеста петдесет и шест години. — Тя огледа присъстващите на масата. — Пет поколения лозари и винари.
— Шест, zia Тереза — намеси се Джина. — Моите деца са шестото.
— От всичко, което видях у твоите деца, очаквам да станат серийни убийци или терористи, но не лозари и винари. Моля те, не ме прекъсвай.
Тя вдигна чашата си, вдъхна аромата на виното и отпи малко.
— За тези пет поколения успяхме да си завоюваме репутация на два континента. Като производители на истински качествени вина. Името Джиамбели означава само едно — вино. Установихме традиции и ги обновихме с нови методи, нови технологии, без да нарушим доброто си име, качество или каквото и да е друго. Никога няма да жертваме името. Преди двадесет години поставихме началото на партньорство с друг винопроизводител. „Макмилън“ от Напа Вали работи рамо до рамо с „Джиамбели Калифорния“. Партньорството ни се разви отлично, отлежа и е време да бъде бутилирано.
Тя повече почувства, отколкото видя напрежението на Тайлър. Направи му знак да си държи езика зад зъбите и го погледна право в очите.
— Необходими са промени за доброто и на двете страни. Следващите сто години започват от днес. Донато!
Той веднага подскочи.
— Si, да — поправи се, подсещайки се, че Ла Синьора предпочита на масата в Калифорния да се говори на английски. — Да, лельо Тереза.
— „Джиамбели Италия“ и „Джиамбели Калифорния“ работеха поотделно и всяка изба сама за себе си. Това повече няма да продължава. Ти ще докладваш за всичко на новия главен директор на новообразуваната компания „Джиамбели-Макмилън“, която ще има офиси както в Калифорния, така и във Венеция.
— Какво значи това? Какво става? — развика се Джина на италиански. — Донато е на ред. Той е следващият по първенство. Той носи името. Той е наследникът!
— Наследник е този, когото аз посоча.
— Но ние ти дадохме деца! — Джина удари с ръка по корема си и размаха ръце в знак на протест. — Три деца и още ще има. Никой не е осигурил на семейството деца освен мен и Донато. Кой ще носи името, когато ти си заминеш за оня свят, ако не моите бебета?
— Ти какво, да не би да се пазариш с утробата си? — погледна я презрително Тереза.
— Тя е плодоносна — не се укротяваше Джина, въпреки че съпругът й се опита да я дръпне обратно на стола. — Повече от твоята и повече от тази на дъщеря ти. Само по едно дете, това сте вие! А аз мога да имам цяла дузина.