Софи едва не се задави с виното.
— Да ме прелъстиш ли? И коя подред е тази точка от твоя дневен ред?
— Току-що излезе на дневен ред. — Тайлър прокара ръка по бедрото й, чувствайки колко е стегнато. — Харесва ми тази рокля.
— Благодаря. Честно да ти призная, облякох я, за да те измъчвам.
— Можеш да бъдеш доволна. Успя. — Очите му срещнаха нейните. — Действа ми като червено на бик.
Тя отново взе бутилката и напълни неговата чаша. Когато ставаше дума за сексуални схватки и престрелки, Софи се смяташе за опитен боец.
— Нали вече се договорихме, че тази част от нашите взаимоотношения приключи?
— Нищо подобно не сме се договаряли. Ти беше раздразнена от нещо и аз не ти възразих.
— Раздразнена ли? — Софи потопи пръст във виното и бавно го облиза. — Не съм била раздразнена.
— Напротив. Беше през цялото време. Винаги си била изчадие. Истинско малко и много секси изчадие. Което напоследък преживя няколко наистина тежки и бурни момента.
Софи почувства как по гръбнака й преминават тръпки при тези думи.
— Не търся твоето съчувствие, Макмилън, нито одобрението ти.
— Знам. — Усмивката му, съвсем премерена и преднамерена, проблесна на светлината на свещите. — Ти търсиш само раздразнението.
Тя наистина почувства раздразнение, което прибави масло в огъня на гнева й.
— Нека ти кажа нещо. Ако това е твоята представа за прелъстяване, просто се чудя дали изобщо някога си свалял гаджета.
— Има известна разлика между мен и мъжете, които познаваш и с които си свикнала. — Краката му бяха изпружени, а гласът ленив. — Аз не правя сметки. Не мисля за теб като за поредната резка върху ботуша си, нито като за трофей в леглото.
— О, да бе, Тайлър Макмилън! Моралистът, умникът, най-умният от всички.
Той отново се ухили, но този път усмивката му беше изпълнена с искрено веселие.
— Мислиш, че ме предизвикваш ли? Просто използваш гнева си като защита. Това е твоят механизъм на действие. Не бих се поколебал да ти вляза в тона и да ти отговоря, но нямам настроение за битка. Искам да правя любов с теб, като започна още от тук, по целия път нагоре по стълбите и до голямото прекрасно легло в твоята стая.
— Когато те поискам в леглото си, ще ти кажа.
— Разбира се, сигурен съм. — Той стана и като я хвана за раменете, я изправи на крака. — Ти наистина си падаш по мен, нали?
— Какво, да си падам ли? — Устата й остана полуотворена, сякаш не можеше да я затвори. — Моля? Сега наистина ще паднеш и ще бъдеш изненадан.
— Направо си луда по мен. — Тайлър я прегърна и се засмя, когато тя се опита да го отблъсне. — Видях те днес, и не един път, докато стоеше до прозореца, за да ме търсиш с поглед.
— Не знам за какво говориш. Мога да си гледам през прозореца, когато си искам и колкото пъти искам.
— Да, но ти стоеше там, за да гледаш мен — продължи той и я притисна към себе си. — Така както и аз те търсих. Искаше ме. — Плъзна устните си по шията й. — Както аз те исках. Дори повече. — Езикът му близна бузата й, защото тя отметна глава назад. — Но помежду ни има нещо много повече от сексуално желание.
— Няма нищо… — успя да прошепне Софи, когато ръцете му обхванаха главата й и тя простена под устните му, покрили нейните.
— Ако беше само това, ако беше само желанието, нямаше да си толкова уплашена.
— Не ме е страх от нищо.
— И няма защо. Аз няма да те нараня.
Тя разтърси глава, но устните му намериха отново нейните. Сега бяха нежни и сладостно чувствени. Не, помисли си Софи, докато тялото й омекваше в ръцете му. Той наистина никога нямаше да я нарани. Но тя беше готова да го направи.
— Тай! — Започна отново да го блъска и накрая се вкопчи в ризата му. Липсваше й това, тази топлина, която се излъчваше от него. Липсваше й това объркано усещане между риска и сигурността. — Това е грешка.
— Не ми изглежда така. Знаеш ли какво си мисля? — Той я вдигна на ръце. — Мисля, че е глупаво да спорим, особено когато и двамата знаем, че съм прав.
— Престани! Няма да ме носиш до къщата! Прислугата ще говори за това седмици наред!
— Сигурен съм, че вече са се обзаложили как ще завърши тази вечеря. Хайде да не ги разочароваме. — Той отвори вратата с лакът. — А ако не искаш да се говори за това какво правиш, не би трябвало да имаш прислуга. Когато си отидем вкъщи, смятам да те взема да живееш при мен. Ще бъдем само двамата и никой няма да знае какво правим.
— Когато отидем… Къде да отида с теб? Ти си си загубил ума! Пусни ме, Тай! Не искам да ме носиш по стълбите като героиня от някакво блудкаво любовно романче!
— Не ти ли харесва? Е, тогава ще го направим така. — Той с един замах я преметна през рамото си. — По-добре ли е?