— Те провалиха репутацията ми. Работих така упорито, за да се издигна и да постигна нещо в живота си. Може би не би трябвало да искам да печеля толкова много! — продължи да пуска фитили Джери.
— Но нали това е най-важното в живота! Да печелиш пари!
Джери се усмихна доволно.
— Аз съм мъж, който мрази да губи. Каквото и да е. Знаеш ли, когато за пръв път те видях, не знаех, че ходиш с Тони, и си помислих… Е, както и да е. Реших, че нямам никакъв шанс да те спечеля, така че сметнах за най-разумно да не го смятам за загуба. Още вино?
— Да, благодаря. — Тя изви кокетно устни, обмисляйки какво да отговори, докато той наливаше виното. — Бях омагьосана от чара на Тони — започна Рене. — И се възхищавах на неговите амбиции. Винаги са ме привличали умните бизнесмени.
— Наистина ли? Ех, и аз бях един от тях — рече уж натъжено Джери и й Подаде виното.
— Виж какво, Джери, ти все още си. Ще видиш че ще си стъпиш на краката.
— Иска ми се да ти вярвам. Обмислям да се преместя във Франция. Имам вече няколко предложения оттам. — Или ще имам, помисли си намусено той. Но, разбира се, че ще имам! — За щастие нямам нужда от пари. Спестил съм достатъчно, мога спокойно да избирам. Може би ще ми се отрази добре, ако попътувам малко, да се насладя на плодовете на труда си през изминалите години.
— И аз обичам да пътувам — изтърси Рене.
— Но не мисля, че бих могъл да напусна Америка, преди да оправя нещата тук. Докато не се справя с Джиамбели, лице в лице. Ще бъда откровен с теб, Рене, защото мисля, че ти ще ме разбереш. Искам да ги накажа за това, че изсипаха тази мръсотия върху мен.
— Разбирам те. Много добре те разбирам. — Можеше да бъде взето за жест на симпатия или нещо такова, когато сложи ръката си върху сърцето му. — Те винаги са ме третирали като нещо евтино, второкачествено. Нещо, което лесно може да бъде пренебрегнато. — Напъна се да изкара няколко сълзи от очите си и гласът й да прозвучи по-драматично и искрено. — Мразя ги!
— Рене. — Той се приближи леко към нея. — Може би двамата ще успеем да намерим начин и да им отмъстим. И за двама ни.
Много по-късно, когато тя лежеше гола, с глава на рамото му, Джери се усмихваше в тъмнината. Какви неведоми пътища има понякога съдбата! Вдовицата на неговия враг Тони щеше да разчисти пътя му към Джиамбели и да го заведе право в леговището им. В сърцето, което той щеше да изтръгне.
Би трябвало да бъде забавно. Рене се облече много внимателно за ролята, която трябваше да изиграе. Тъмен, консервативно строг костюм, къс, лакиран с блед лак маникюр. Двамата с Джери бяха разработили всички детайли. Какво ще каже, как ще го каже. Как да се държи. Той я накара да репетира репликите и жестовете си безброй пъти. Беше малко досаден според нея и не точно по вкуса й. Проявяваше се като прекалено взискателен, но тя смяташе, че ще го опитоми. Ако го задържеше достатъчно дълго, разбира се.
Засега й беше полезен, забавен и за временно ползване. А той, както повечето хора, я подценяваше. Дори не подозираше колко е наясно, че той също я намира полезна, забавна и за временно ползване.
Но Рене Фокс не беше глупачка. Не и по отношение на мъжете.
Джери Де Морни беше изцапан с мръсотия до възела на скъпата си вратовръзка. Ако не беше той човекът, замислил отравянето на виното, тя щеше да си отреже главата, мислеше си Рене, докато обличаше костюма. Щяха да дадат хубав урок на тези гадни Джиамбели. Един добър ритник в задника, подсмихна се тя. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Де Морни е умен и дяволски ловък и ще успее да постигне онова, което и тя желаеше.
Така че Рене сметна, че отиването й в отдел „Убийства“ с кутията в ръка, щеше да бъде първата стъпка към едно доста доходно и много изгодно за нея бъдеще.
— Искам да видя инспекторите Клермонт или Магуайър — започна тя и видя Клермонт да става иззад бюрото си. — О, инспекторе! — Беше добре, че го позна веднага. Това винаги ласкаеше мъжете. — Трябва да ви видя и да говоря с вас. Веднага. Неотложно е. Моля ви…
— Спокойно, госпожо Авано. — Той я хвана за ръката. — Какво ще кажете за едно кафе?
— О, не, не мога. Не мога да преглътна нищо. Не съм спала цяла нощ.
Тя се бе съсредоточила в ролята си и не забеляза неговия бърз поглед към Магуайър.
— Ще поговорим в кафето на участъка. Защо не ми кажете какво ви е разтревожило?
— Да. Аз… Инспектор Магуайър! Добре, че и вие сте тук. Толкова съм объркана. — Рене остави кутията на масата, побутна я към центъра, сякаш колкото може по-далеч от себе си, и седна. — Подреждах някои от вещите на Тони. Документите му. Не бях се наканила досега, защото не можех, нямах сили. Намерих тази кутия на най-горния рафт в неговия кабинет. Представа, нямах какво има в нея. Вече бях открила всички полици, застраховки. — Тя стисна ръцете си. — В неговата кутия за бижута имаше ключ. Спомних си, че съм го виждала и преди, но не знаех за къде е. Оказа се; че е за тази кутия. — Тя я докосна леко. — Отворете я вие, моля ви. Не искам да виждам тези неща отново… — Документи — продължи тя, когато Клермонт отвори кутията и започна да вади листове хартия. — Счетоводни книги, или както там им казват, от онази фалшива сметка, която откриха Джиамбели. Значи Тони е знаел за нея. И затова го убиха. Той е намерил доказателство. Опитал се е да стори нещо. И това му коства живота.