А ако нещо се провалеше, щеше да пожертва Рене, без да се замисли. Но Джери нямаше намерение да се проваля.
Знаеше разположението на всички сгради. Благодарение на Дон и Крис имаше пълна представа за алармените инсталации и как да ги избегне. Беше само въпрос на търпение и внимание. И на чиста амбиция.
Преди да е дошла зората Джиамбели щяха да бъдат по един или друг начин унищожени.
— Стой до мен — нареди той на Рене.
— Това и правя, Не знам дали ще им развалим партито, но ми се щеше да бъда толкова сигурна, колкото си и ти, че ще успеем.
— Никакви колебания. Знам какво правя и как да го извърша. Когато винарната избухне в пламъци, те всички ще излязат да се погреят на огъня, като лелки на пикник.
— Не ми пука дали ще превърнеш шибаната им винарна в пепел. — Всъщност цялата се разтреперваше при мисълта за изгорялата винарна. Дори й се искаше да танцува около нея. — Само не искам да ни хванат.
— Прави, каквото ти казвам и няма да ни хванат. Когато излязат и са прекалено заети да гасят пожара, ние ще се вмъкнем и ще поставим пакета в стаята на Софи. После ще избягаме. Скачаме в колата и за пет минути сме в града. Обаждаме се на полицията от уличен автомат, правим анонимното си донесение и се прибираме в твоя апартамент, където ще пием шампанско, преди димът да се е разсеял.
— Старата баба ще подкупи ченгетата. Няма да позволи скъпоценната й внучка да влезе в затвора.
— Може би. Нека се опита, това за нас няма значение. Те ще бъдат разорени. Рано или късно човек намира правилната клечка, онази, която ще подпали останалите. Нали и ти това искаш?
Нещо в гласа му накара по гръбнака й да преминат студени тръпки. Но тя кимна.
— Точно това искам.
Когато стигнаха винарната, Джери извади ключове. Дон беше достатъчно хитър да направи дубликати, а той пък бе още по-хитър да си извади свои собствени.
— Това трябва да бъде хвърлено в залива, след като приключим — рече той и пъхна ключа в първата ключалка. — Никой няма да има нужда от тях след тази нощ. Ще трябва доста да се потрудят, за да обяснят как е започнал пожарът в заключена сграда. — С това изречение Джери отвори вратата.
Софи лежеше на масажната маса и гледаше звездите.
— Мамо, аз маниачка ли съм?
— Да.
— Това лошо ли е?
Пилар погледна дъщеря си.
— Не. Понякога е много досадно, но не е лошо.
— Дали не пропускам да видя гората заради дърветата? Защото непрекъснато задълбавам в детайлите.
— Понякога. Защо питаш?
— Чудя се какво бих могла да променя в себе си, ако можех. Ако изобщо бих могла.
— Не трябва да променяш нищо.
— Защото съм идеална? — попита Софи с усмивка.
— Не, защото си моя дъщеря. Това заради Тайлър ли?
— Не, заради мен. Откакто… е, не съм съвсем сигурна откога, но започнах да се съмнявам, че знам какво искам и как да го постигна.
— Не си ли сигурна вече?
— О, не, все още съм сигурна. Все още знам какво искам и как да го направя. Но нещата, които искам, се промениха. Чудя се дали всъщност те не са били през цялото време около мен и под носа ми, а аз не съм ги виждала. Аз… може ли да ни оставите за малко — помоли тя масажистката. След което седна, вдигна чаршафа до гърдите си и се обърна към майка си. — Моля те, не се разстройвай.
— Няма.
— До не много отдавна все още исках ти и татко да се съберете, да бъдете заедно. Исках го, защото не знаех как да искам нещо друго. Смятах, че той трябва да бъде онова, което аз искам от него. Не онова, което ти искаше, или онова, което той си беше, а онова, което аз исках да бъде. Това беше детайл, нещо, което ме бе завладяло, и затова пропусках цялостната картина. Трябваше да променя начина си на мислене.
— Аз не бих го направила. Ти беше добра дъщеря, когато той ти позволеше. Ти искаше да бъдеш такава, нуждаеше се от това. Ето защо не бих го променила.
— Благодаря ти. Много ми помогна. — Тя хвана китката на майка си и я обърна, за да провери колко е часът. — Точно полунощ е. Бъди щастлива, мамо! — Софи притисна ръката на майка си към бузата си и понечи да легне отново.
— Какво е това? Прилича на… О, Господи! Винарната! Винарната гори! Мария, бързо! Върти на девет-едно-едно. Винарната гори!
Софи се изтърколи от масата, скочи и в движение нахлузи робата си.
Както предсказа Джери, всички изскочиха от къщата. Викове, тревожни гласове, забързани тичащи стъпки. Скрит в сенките на градината, той преброи фигурите, завити в бели халати, които тичаха по пътеката и през поляната към винарната.
— Влизаме и излизаме — прошепна Джери на Рене. — Елементарно като игра на дама. Този път ти водиш.
Беше му дала разположението във вилата и бе обяснила къде се намира стаята на Софи, но той настоя тя да влезе първа. Възможно бе да е направила грешка или да се бе объркала. Кълнеше се, че е влизала в стаята на Софи само веднъж, но според него го беше правила поне два пъти.