— Джери е мъртъв — намеси се Софи. — Той убиваше, заплашваше и причиняваше болка и мъка само заради една егоистична постъпка на баща ми. Но всичко свърши. Ще се обадя на полицията. Някой трябва да се погрижи за Рене. — Тя се наведе и целуна Хелън. — Благодаря ти. За остатъка от живота си.
Късно, много късно същата нощ Софи седеше в кухнята и пиеше чай с малко бренди. Беше дала показания.
Правосъдието, мислеше си Софи, не винаги идва, когато го очакваш. Хелън беше казала това веднъж. И ето че то бе дошло. Неочакваното правосъдие. Рене беше изпаднала в истерия и непрекъснато говореше на всички, в това число на Клермонт и Магуайър, че Джери бил убиец, луд, който я накарал под заплахата на оръжие да влезе с него във Вила Джиамбели.
Някои змии успяват винаги да се изплъзнат, помисли си Софи. Защото животът е мръсно нещо.
Сега полицията си бе отишла и къщата беше тиха. Вдигна очи към баба си и майка си, които влязоха в кухнята.
— Как е леля Хелън?
— Най-после заспа. — Пилар отиде до бюфета и извади още две чаши. — Поговорихме си. Ще се оправи. Смята да се оттегли от съдийството. Предполагам, че чувства потребност да го стори. — Пилар сложи чашите на масата. — Казах на мама всичко, Софи. Мисля, че тя има право да знае.
— Nonnа? — Софи протегна ръка на баба си. — Правилно ли постъпих?
— Постъпила си както трябва, момичето ми. А това често пъти има по-голямо значение. Много смело си постъпила, Софи. Както и майка ти. Гордея се с вас. — Тереза седна и въздъхна. — Хелън е отнела един живот, но е спасила друг. Това затваря кръга. Няма да говорим повече. Утре дъщеря ми се жени и в тази къща отново ще има радост. Скоро ще настъпи гроздоберът, щедростта на природата. И краят на още един сезон. Следващият ще бъде твой — обърна се тя към Софи. — Твой и на Тайлър. Вашият живот, вашите права, вашите мечти. Ние с Илай се оттегляме на първи януари.
— Nonnа!
— Факлите са за предаване. Вземи тази, която ти подавам.
Лекото раздразнение в гласа на баба й я накара да се усмихне.
— Ще го направя. Благодаря ти, nonnа.
— Вече е късно. Булката трябва да поспи, аз също. — Тереза стана и остави чая си недокоснат. — Твоето момче се върна във винарната. Върви при него. Вие, младите, не се нуждаете от много сън.
Напълно вярно, помисли си Софи, докато прекосяваше градината към винарната. Изпълваха я толкова много енергия и сила, толкова много живот, та й се струваше, че изобщо няма нужда от сън. Че никога няма да заспи отново.
Тайлър беше запалил лампите и старата сграда се виждаше съвсем ясно. Можеше да види счупените стъкла на прозорците, да помирише дима и обгорелите дървени греди. Но въпреки големите поражения, винарната беше цяла.
Беше устояла.
Вероятно Тайлър почувства присъствието й. Стана й приятно, когато си го помисли. Той излезе през счупената врата и тя затича към него. И той я прегърна и притисна силно към себе си.
— Вече си тук? Мислех, че искаш да останеш за малко с майка си. После щях да мина да те взема.
— Но аз дойдох първа. Дръж ме здраво! Просто ме дръж здраво.
— Можеш да разчиташ на това. — Докато я прегръщаше, в сърцето му отново се прокрадна студ. Притисна лице към косите й. — Господи! Като си помисля…
— Недей да мислиш. Недей — прошепна Софи и поднесе устните си към неговите.
— Няма да те изпускам от очи през следващите десет-петнадесет години.
— Това засега ме задоволява. Сам ли си тук?
— Да. Дейвид отиде при децата, а аз изпратих дядо преди да се съсипе съвсем. Беше напълно изтощен. Джеймс целият трепереше, така че Линк го заведе у тях, докато майка ти беше с Хелън.
— Добре. Значи всичко е наред. — Софи отпусна глава на рамото му и погледна винарната. — Можеше да бъде и по-лошо.
Той докосна с устни бузата й.
— Можеше да бъде много по-лошо.
— Трябваше да видиш оня приятел.
Тайлър успя да се засмее, докато отново я прегръщаше.
— Е, това е слабо успокоение.
— Може би, но така се чувствам. Умря със следите от моите нокти по лицето и затова съм много доволна Радвам се, че му причиних болка. А сега мисля да забравя всичко. Забравям и започвам отначало. Всичко, Тай — повтори Софи. — Ще възстановим винарната, също и живота си. И ще създадем свой. „Джиамбели-Макмилън“ се завръщат, още по-добри и по-силни от когато и да е. Ето това искам.
— Съгласен съм, защото и аз искам същото. Да си вървим у дома, Софи.
Тя пъхна ръката си в неговата и двамата се отдалечиха от опожарената сграда. Далече на изток небето започваше да просветлява. Когато слънцето изгрее отново, помисли си Софи, ще започне един прекрасен ден. Първият ден на едно прекрасно ново начало.