— Кажи й сега — нареди му тя, като взе чашата си с кафе.
— Рене, скъпа. — Тони размърда неловко рамене. Можеше почти осезаемо да почувства тежестта на оковите върху гърба си. — Сега е най-неподходящото време.
— Имаше цели седем години да го направиш, Тони. Кажи й! И то веднага. — Тя хвърли многозначителен поглед на Пилар. — Или ще го чуе от мен.
— Добре, добре — съгласи се примирено той и потупа ръката й. Не обичаше скандалите. С любезна усмивка на лицето, Тони стана и прекоси приемната до мястото, където Пилар седеше и се опитваше да успокои стреснатата и явно объркана леля Франческа.
— Пилар, може ли да говоря с теб. Насаме.
През главата й преминаха дузина извинения. В края на краищата тя беше в дома на майка си и бе домакиня. Стаята бе пълна с гости. Леля й се нуждаеше от внимание и подкрепа. Трябваше да поръча да донесат още кафе.
Но всички тези задължения бяха просто извинения и само щяха да отложат момента да се — изправи с лице срещу истината.
— Разбира се — продума тихо тя, сетне каза няколко успокоителни дума на италиански на Франческа и се обърна към Тони.
— Може ли да отидем в библиотеката? — Е, поне не беше помъкнал със себе си и Рене, помисли си Пилар. Когато минаваха покрай нея обаче, тя й отправи твърд и пронизващ поглед, като камъка, който светеше на пръста й.
Поглед на победител, помисли си Пилар. Колко смешно. Нямаше никакво състезание, никой нямаше да пече ли или губи.
— Съжалявам, че мама избра да направи изявлението си пред толкова много хора — започна Пилар. — Ако ме беше уведомила за намеренията си предварително, щях да я убедя да говори с теб насаме.
— Няма значение. Нейните лични чувства към мен са съвсем ясни. — Тъй като перушината му бе доста проскубана и смачкана, очевидно тези чувства го бяха измъчвали доста години. — От професионална гледна точка бих могъл да очаквам повече благодарност. Но няма значение, ще се справя. — Да се справя с чувствата на другите беше второто нещо, което Тони умееше най-добре. Първото бе да не им обръща внимание.
Влязоха в библиотеката и той се отпуска в едно от дълбоките кожени кресла. Някога, преди години, си беше мислил, че ще живее тук или поне тук ще бъде основната му резиденция. За щастие нещата се развиха така, че той предпочете града. Нямаше кой знае колко много за правене в Напа Вали, освен да гледа как зрее гроздето.
— Е, Пилар! — Усмивката му беше мила и очарователна както винаги. — Как си?
— Как съм ли, Тони? — В гърлото й се надигаше истеричен смях и заплашваше да се излее. Но тя го потисна. Това пък беше едно от нещата, които тя умееше да върши най-добре, — Не се оплаквам. А ти?
— Нито пък аз. Зает съм както винаги. Смяташ ли да приемеш предложението на Ла Синьора да вземеш по-активно участие в работата на фирмата?
— Това не беше предложение, а заповед. И не знам какво да правя. — Мисълта за нейната безпомощност все още пронизваше сърцето й като жилото на оса. — Нямах време да размисля.
— Сигурен съм, че ще се справиш. — Тони, се понаведе напред, лицето му беше искрено загрижено.
Това беше част от умението му да очарова и заблуждава събеседника си, помисли си Пилар с лека горчивина. Демонстрация, че е загрижен. Проява на искрен интерес, докато изобщо не му пука за нищо.
— Ти си красива жена и със сигурност ще допринесеш много за фирмата. А и за теб е полезно да излезеш от къщата, да бъдеш ангажирана с друга дейност. Може би ще откриеш, че имаш талант за това. Възможно е кариерата да се окаже точно онова, което би искала да постигнеш в живота си.
Пилар бе мечтала да има семейство. Съпруг и много деца. Никога не бе мислила за кариера.
— За какво искаш да говорим Тони? За моите нужди или за твоите?
— Те не се изключват взаимно. Наистина, Пилар, бихме могли да погледнем в тази нова посока, която ни описа Тереза, може би това е възможност за двама ни да започнем отначало. — Той взе ръката й съвсем естествено, така както правеше с всички жени, и я покри със своята. — Може би се нуждаем от подобен тласък. Разбирам, че идеята за развод винаги е била трудно приемлива за теб.
— Така ли?
— Да. — Тя продължаваше да му действа зле, разнежваше го. Колко досадно! — Факт е, че от много години ние водим съвсем самостоятелен живот. Всъщност живеем разделени.
Спокойно, но твърдо Пилар измъкна ръката си от неговата.
— За кой живот говориш? За този, който водихме след като ти си премести в Сан Франциско, или за този, през който продължихме да се преструваме, че сме женени?