Тя погледна бегло Тайлър, който се мръщеше над своя договор.
Той очевидно предпочиташе ферментационните силози пред канцелариите. Това или щеше да създаде от двамата един добър екип, или обратното — да ги доведе до провал, реши Софи. И при него всичко беше поставено на карта, както при нея.
Да, Ла Синьора за пореден път се бе изявила като мъдра, но безпощадна жена. Сега, когато емоциите й се поуталожиха и можеше да мисли разумно и трезво, Софи видя, че работата не само можеше, но и трябваше да тръгне.
Освен ако Тайлър не оплескаше нещата.
— Не ти харесва, а? — подхвърли тя.
— И какво, по дяволите, да ми харесва? Това си беше чисто и просто засада. Удар в гърба.
— Съгласна съм. Това е стилът на nonnа. Ескадроните се подреждат по-бързо и по-организирано, когато им дадеш заповед точно преди битката. Ако им дадеш време да мислят, те може и да дезертират от бойното поле. Мислил ли си да дезертираш, Тайлър?
Той вдигна очи и тя видя, че са твърди като стомана. Студени и непоколебими.
— Ръководя „Макмилън“ от цели осем години. Няма да си отида току-така.
Не, нямаше да оплеска нещата.
— Добре. Тогава да започнем от тук. Ти искаш твоя дял, аз също искам своето. Как ще го постигнем? — Тя стана и тръгна бавно към него. — На теб ще ти е по-лесно.
— Защо?
— Защото аз например трябва да напусна апартамента си в града и да се преместя тук. А ти си оставаш в собствения си дом. Аз трябва да се науча да правя вино, което ще ми бъде доста трудно, а ти трябва само да се поотвориш, да се отпуснеш и да отидеш на няколко срещи тук и там.
— И си мислиш, че това е по-лесното? Приобщаването включва контакти с хора. Аз не обичам да се срещам с хора. На всичкото отгоре, докато ще осъществявам контакти с разни персони, лица или задници и говоря за неща, за които не бих дал и пукнат грош, някой, когото изобщо не познавам, ще души и наднича зад гърба ми. За да ме оценява.
— На мен това не ми харесва — съгласи се тя. — Кой по дяволите е този Дейвид Кътър?
— Някой костюмиран тъпанар — отвърна с отвращение Тайлър.
— Сигурно е повече от това — промърмори Софи. Защото ако беше само това, не би трябвало да се притеснява. Тя знаеше как да се оправя с костюмираните тъпанари. — Ние просто трябва да научим колкото може повече за него. — Щеше да се погрижи много скоро и много задълбочено да набави необходимата информация. — И трябва да намерим начин да работим с него и един с друг. Последното няма да е толкова трудно. Познаваме се от години.
Тази нахакана млада жена много бързо се приспособяваше, докато той предпочиташе да върви сам по пътя си. По дяволите, ако не й се противопоставеше.
— Не мисля, че се познаваме. Аз всъщност не те познавам. Не знам нито какво правиш, нито защо го правиш.
Софи сложи ръце на масата и се наведе към него. Прекрасното й лице почти се докосна до неговото.
— Тогава да се запознаем. Аз съм Софи Тереза Мария Джиамбели. Продавам вино. И го правя, защото съм много добра в тази област. За една година смятам да придобия двадесет процента от една от най-големите, най-печелившите и най-известните компании за вино в света.
Той се надигна бавно и зае същата поза като нея, имитирайки я съвършено.
— Значи смяташ да се научиш да правиш вино, и то добре? Смяташ да изцапаш ръчичките си с кал и прах, да накаляш модните си ботушки и да изпочупиш прекрасния си маникюр?
— Нима мислиш, че не знам да работя, Макмилън?
— Мисля, че умееш да седиш зад бюрото си в елегантния си кабинет или на седалката в първа класа на самолета. Но хубавото ти задниче едва ли ще намери живота, който го очаква през следващата година, за много приятен и удобен, госпожице Джиамбели.
Софи видя как пред очите й плъзва червена мъгла. Сигурен знак, че гневът я обхваща и че може да извърши, някоя глупост.
— Да се обзаложим. Пет хиляди долара за това, че ще бъда по-добър винопроизводител от теб в края на сезона.
— И кой ще бъде арбитърът?
— Някой неутрален. Дейвид Кътър.
— Дадено. — Той се пресекна и сграбчи нежната й ръка със своята голяма и мазолеста лапа. — Купи си по-дебели дрехи и по-здрави ботуши. И бъди готова за първия си урок утре в седем сутринта.
— Готово. — Тя стисна зъби. — По обяд ще направим почивка и ще отидем до града за твоя първи урок. Ще ти дам един час време да си купиш приличен костюм, който е бил на мода поне през последните десет години.
— Ти трябва да се преместиш тук. Така каза Ла Синьора. Защо ще ходим в града?
— Трябва да си взема куп неща от офиса, а и ти трябва да се запознаеш със задълженията си там. Освен това трябва да си прибера вещите от апартамента. Вижда ми се, че гърбината ти е достатъчно яка, а и задникът ти ще издаяни — добави тя, усмихвайки се подигравателно. — Ще ми помогнеш да се пренеса.