— Може ли все пак да кажа нещо?
— Да, за Бога!
— Не ми харесва езикът ти. Никога не ми е харесвал. — Той тикна ръце в джобовете си, защото самодоволната й усмивка направо го предизвикваше да я шамароса. — Но нямам нищо против теб самата.
— О, Тай! Това е… трогателно.
— Слушай, млъкни най-сетне! — Той прекара пръсти през косата си и пак пъхна ръка в джоба. — Знам, че си най-добрата в твоята работа. Но аз върша моята, защото я обичам. Нямам нищо против теб, Софи, но ако искаш да ме принудиш да си срежа вените, първо ще срежа твоите.
Заинтригувана и предизвикана, тя го погледна внимателно. Кой би си помислил, че момчето на съседите, което познаваше от дете, можело да бъде толкова безпощадно?
— Добре, значи съм предупредена. Но това се отнася и за теб, Тай. Каквото и да се наложи да направя, ще си запазя онова, което е мое.
Тя въздъхна, погледна към договорите и вдигна очи към Тайлър.
— Мисля, че сме на една и съща страница.
— Така изглежда.
— Имаш ли химикалка?
— Не.
Софи отиде до бюрото и извади две от чекмеджето. Подаде му едната и прелисти договора до последната страница, където трябваше да се подпише.
— Можем да си бъдем свидетели един на друг. — Вдъхна дълбоко и задържа въздуха. — На три?
— Едно, две. Три!
В пълно мълчание двамата подписаха договорите и ги плъзнаха по масата, за да види другият стореното.
Тъй като стомахът й се бунтуваше, Софи вдигна чашата си и изчака Тайлър да вдигне своята.
— За новото поколение — рече тя.
— За добрата реколта.
— Не бихме имали едното без другото. — Без да откъсва очи от лицето му, тя чукна чашата си в неговата. — Наздраве!
4.
Дъждът беше остър и студен като бръснач. Един противен ситен ръмеж, който проникваше до костите и смачкваше настроението. Превръщаше лекото снежно наметало в блато от кал и променяше светлината на деня в мръсно сиво небе.
Беше една от онези утрини, когато разумните хора си оставаха до късно в леглото. Или поне си позволяваха втора чаша кафе.
Но Тайлър Макмилън, както откри Софи, не беше разумен човек.
Събуди я телефонът, звънът я накара да плъзне ръка изпод завивките, за потърси пипнешком слушалката и да я мушне при себе си на топло.
— Да?
— Закъсняваш.
— Ъ? Не, не съм. Все още е тъмно.
— Не е тъмно, а вали. Ставай, обличай се и идвай тук. Сега си под мое разпореждане.
— Но… — Звукът на даващата свободен сигнал слушалка я накара да изругае. — Копеле! — промърмори тя, но нямаше достатъчно сили, нито воля да помръдне.
Остана да лежи, заслушана в ромоленето на дъжда навън. Звучеше сякаш на края на всяка капка имаше ледено връхче. Беше доста приятно, но да го слушаш под одеялото.
Като се прозя, Софи отхвърли завивките и стана от леглото. Може и да беше под негово разпореждане сега, но не след дълго той щеше да бъде под нейно.
Дъждът се стичаше по периферията на шапката му и проникваше от време на време под яката, като се пързулваше на тънка струйка по гърба му. Въпреки това не беше чак толкова зле, че да спре работата.
А дъждовната зима си беше чиста благословия. Нямаше нищо по-подходящо за лозята от една студена влажна зима. Това бе първата предпоставка за добра реколта.
Той управляваше онова, което беше по силите му — работата, решенията, предпазливостта и рисковете. За другото можеше само да се моли природата да бъде на негова страна.
Ето я и нея, помисли си Тайлър, наблюдавайки Софи с ръце в джоба. Тя идеше към него, крачейки в калта със своите ботуши от петстотин долара.
— Казах ти да облечеш подходящи дрехи.
Тя въздъхна и видя как мъглата погълна парата от устата й.
— Това са най-подходящите ми дрехи.
Тайлър огледа елегантното кожено яке, скъпите панталони и стилните италиански ботуши.
— Сигурно ще станат такива, преди да сме свършили.
— Смятах, че когато вали, не се зарязват лозите.
— Сега не вали.
— О, така ли? — Софи протегна ръката си с дланта нагоре и остави дъждът да я напълни. — Странно. Винаги съм мислела, че тази мокра субстанция, която пада понякога от небето, се нарича дъжд.
— Само ръми. Къде ти е шапката?
— Нямам.
— Господи! — Раздразнен, той свали своята шапка и я нахлупи на главата й. Макар да беше прогизнала от дъжда и доста смачкана, пак не може да навреди на външния й вид. Не променяше стила й. Тайлър си помисли, че тази изисканост сигурно й е вродена, както строежа на костите й.
— Има две основни причини за зарязването — започна той.