— Аха, ясно.
— Тай, това е нещо, на което трябва да проумееш причините и следствията. Продаването на вино е толкова просто и естествено, колкото и онова, което ти правиш. Ако не го продадеш, излиза, че правиш виното само за себе си, нали така?
Той се размърда, опитвайки се да намери място за коленете си.
— Ами сигурно би ми било по-лесно.
— Виж какво, ти произвеждаш различни качества вино. От най-доброто грозде правиш най-доброто вино, което струва най-скъпо като производство, бутилки, съхранение и така нататък. Правиш и друго, средно като качество, което се продава наливно. Повечето от средствата отиват за осигуряване на продажбите, вместо в производството на виното.
— Без виното обаче, нищо друго няма да има значение.
— И така да е — продължи тя, осъзнавайки че говори малко патетично. — Това е част от моята работа. А сега вече и от твоята. Трябва, да ми помогнеш да продадем тези различни видове вина на потребителите. На обикновения консуматор и на първокласния колекционер. На хотели, ресторанти и на средностатистически семейства. Целта е да достигнем до продавачите на дребно, до брокерите и да ги накараме да мислят, че трябва да купят виното „Джиамбели“, както и онова, което вече ще се нарича „Джиамбели-Макмилън“, че трябва да ги включат техните менюта на всяка цена. За да постигнем това, трябва да продадем както опаковката, така и онова, което е вътре в нея.
— Опаковката е мижи да те лъжем — отвърна, Тай. — Онова, което се съдържа вътре, това е важното, то вдига цената.
— Много умно. Абсолютно си прав. Обаче опаковката, маркетингът, рекламата издигат продукта нагоре към върха на скалата на цените. Хайде да се върнем на виното, става ли?
Устните му се извиха. Тонът й беше пресилено любезен и студен, сигурно указание, че е спечелил точка.
— Добре.
— Моята задача е да създам идеята за продукт, който е интригуващ, скъп, ценен, привлекателен, желан. Така че трябва да познавам продукта и да знам откъде да започна. Но също така трябва да съм наясно с цената и пазара, към които се стремя. Ето това трябва да научиш.
— Значи проучвания, статистики, срещи, сдружения, партита.
Софи се пресегна и го потупа по ръката.
— Ще преминеш и през този ад и ще го преживееш. — Тя направи пауза и леко намали скоростта. — Познаваш ли тази кола?
Тайлър се намръщи и огледа през прозореца тъмния микробус, доста стар модел, който зави от пътя и се насочи към входа на Вила Джиамбели.
— Не.
— Кътър — каза Софи. — Обзалагам се, че е Кътър.
— Можем да се откажем от пътуването до Сан Франциско и да видим дали си права.
Беше много изкусително предложение, а и надеждата в гласа му я развесели. Тя обаче поклати глава и продължи да кара.
— Не. Това ще го накара да си мисли, че е твърде важна личност, Обещавам, че ще въртя мама на шиш, но ще изкопча от нея всичко, когато се върнем.
— Бих искал и аз да съм там.
— За добро или за лошо, Тай, ти и аз вече сме в един и същи кюп. Аз ще те държа в течение за всичко, което става при мен, така че и ти ме дръж за теб.
Пътят от единия бряг на континента до другия беше много дълъг. Това направо си беше, казано с прости думи, един друг свят. Свят, в който всички бяха чужди и непознати. Беше изтръгнал корените, които бе пуснал в бетонните улици на Ню Йорк, с надеждата, че ще може да ги посади отново тук, сред хълмовете и долините на Северна Калифорния.
Ако беше само това, Дейвид нямаше да се тревожи. Би го приел като авантюра, приключение, като тръпка, нещо като неангажиращите хазартни игри, които бе играл на младини. Но след като вече бе на четиридесет и три години и имаше две подрастващи деца, които зависеха от него, тази стъпка бе нещо съвсем различно.
Може би ако беше останал да работи в „Льо Кьор“ в Ню Йорк, вместо да идва тук, би било по-добре за хлапетата. Но той се задушаваше там, сред стъклото и алуминия на офиса си. Освен това беше престанал да се чувства сигурен, когато шестнадесетгодишният му син бе хванат да краде в магазина, а четиринадесетгодишната му дъщеря бе започнала да лакира ноктите на краката си с черен лак.
Беше загубил връзка с децата си, а явно и контролът му се изплъзваше. Когато офертата от „Джиамбели-Макмилън“ попадна в ръцете му, Дейвид имаше чувството, че е получил знамение. Знак Божи.
Трябваше да грабне шанса си. Да започне отначало.
Бог му беше свидетел, че не за пръв път правеше това. Но този път го направи с мисълта за щастието на децата.
— Това място трябва да е тук някъде по средата.
Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане към сина си. Дъщеря му Мади седеше на предната седалка, не беше обелила нито дума от Сан Франциско и се опитваше да не изглежда твърде отегчена.