— И къде ли се намира средата на това тук някъде? — попита Дейвид. — Винаги съм се чудил.
С удоволствие видя как Тео се усмихва, което може би беше първата искрена усмивка през последните няколко дни.
Прилича на майка си, помисли си Дейвид. Едно по младо и мъжко копие на Силвия. Което нито Тео, нито Силвия щяха да признаят, ако го кажеше пред тях. И това също беше другото общо помежду им. Да бъдат ярки индивидуалности.
За Силвия индивидуалността явно означаваше да излезе от брака и да зареже майчинството. За Тео… времето щеше да покаже, реши Дейвид.
— Защо трябва да вали? — размърда се Мади на седалката и се опита да скрие блясъка в очите си при вида на огромната каменна къща, която се появи пред погледа им.
— Ами, ще трябва да измислим начин как да съберем мъглата в атмосферата и тогава…
— Татко! — Тя се разкикоти и за Дейвид смехът й прозвуча като музика.
Това е. Той беше довел децата си тук каквото и да му бе струвало.
— Е, да отидем да се срещнем с Ла Синьора.
— Така ли ще трябва да я наричаме? — завъртя очи Мади. — Звучи ми почти средновековно.
— Ще започнем с госпожо Джиамбели, а по-нататък ще видим. И нека да се опитаме да изглеждаме нормални.
— Мад не може. Пубери като нея никога не изглеждат нормални.
— Нито пък такова чудо на природата като теб. — Мади излезе от колата със своите грозни черни ботуши с осемсантиметрови подметки. Стоеше под дъжда, гледаше баща си и приличаше на някаква екзотична принцеса с дълга светла коса, начупени устни и яркосини очи с дълги мигли. Крехкото й телце бе увито в пластове черен плат. На дясното й ухо висяха три реда синджирчета, които подрънкваха. Това беше компромис, който Дейвид направи, защото се уплаши, когато Мади заяви, че ще пробие носа си и ще си сложи халка там или на някое друго по-нехигиенично място.
Тео беше нейна пълна противоположност. Висок, с тъмнокафява къдрава, която се стелеше в невчесана маса около красивото му лице и стигаше до кокалестите му рамене. Очите му бяха по-меко сини и прекалено често според баща му, замъглени и тъжни.
Носеше джинси, които висяха като торба, обувки, почти толкова грозни колкото тези на сестра му, и куртка, която стигаше до средата на бедрата му.
Но това са само дрехи, помисли си Дейвид. Дрехи и коси, общо взето все неща, които не са вечни. Нищо постоянно. Дрехите могат да бъдат сменени, а косите — подстригани. Нима собствените му родители не го бяха обвинявали в бунтарско поведение заради стила му на обличане, когато той самият беше тийнейджър? И нима не беше си обещал тогава, че никога няма да се държи така с децата си, ако има такива!
— Все пак, мили Боже, много му се щеше да носят дреха, които да им приличат.
Дейвид изкачи няколкото стъпала и застана през резбованата врата на къщата, като прекара ръка през своята гъста тъмноруса коса.
— Какво има, татко? Нервен ли си?
В гласа на сина му имаше лека насмешка, достатъчна да опъне до крайност и без това изопнатите му нерви.
Тео отвори уста, готов със саркастична забележка на върха на езика си. Но забеляза предупредителния поглед на сестра си и напрегнатото лице на баща си.
— Хей, я се стегни! Можеш да се оправиш с нея сигурен съм — Разбира се — добави Мади. — Тя е само една стара италианска баба, нали така?
Дейвид натисна с пръст звънеца и се засмя.
— Така е.
— Почакай, трябва да си сложа нормалното лице. — Тео сложи двете си ръце върху лицето и започна да опъва кожата, завъртя очите, изкриви устата. — Пфу! Не мога да го намеря.
Дейвид преметна едната си ръка през врата му, а другата през врата на Мади и се засмя, Те тримата щяха да се правят, помисли си той. И всичко щеше да бъде наред.
— Аз ще отворя Мария — Пилар прекоси фоайето. Ръцете и бяха пълни с бели ризи.
Когато отвори вратата, видя след себе си висок мъж, който бе прегърнал две деца през вратовете. И тримата широко й се усмихваха.
— Здравейте. С какво мога да ви бъда полезна?
Това не беше стара италианска бабичка, помисли си Дейвид и пусна децата. Беше една красива жена, с изненада в очите и рози в ръцете.
— Искам да се видя с госпожа Джиамбели.
Пилар се усмихна и се вгледа в лицата на момчето и момичето.
— Тук има много дами с това име.
— Тереза Джиамбели. Аз съм Дейвид Кътър.
— О, господин Кътър! Извинете. — Тя подаде ръката си. Съвсем ми излезе от ума, че всъщност ви очакваме точно днес. — Нито пък, че има семейство, добави си наум тя. Майка й не беше споменала тези подробности. — Моля, влезте. Аз съм Пилар. Пилар Джиамбели… — Щеше по силата на навика да добави и името си по мъж, но навреме се усети и спря. — Дъщерята на Ла Синьора.