— Така ли й викате? — попита Мади.
— Понякога. Когато се запознаете с нея, ще разберете защо.
— Това е дъщеря ми Маделин, а ето и синът ми Теодор.
— Тео — промърмори младежът.
— Приятно ми е Тео, Маделин.
— Наричат ме Мади.
— Добре, нека да е Мади. Заповядайте в приемната. Огънят е запален и е топло. Ще се разпоредя да ви донесат нещо освежително. Какъв противен ден, нали? Надявам се, че сте пътували добре.
— Не беше чак толкова лошо.
— Беше безкрайно — поправи го Мади. — Ужасно… — Но млъкна и загледа със зяпнала уста стаята, в която влязоха. Защото й се стори, че попада в приказките. Дворец, палат, царски покои, помисли си тя. Като картинка от книга, където всичко е ярко, красиво и изглежда старо и безценно.
— Обзалагам се, че е така. Дайте ми палтата си.
— Но те са мокри — възрази Дейвид, обаче Пилар просто ги взе и ги прехвърли върху свободната си ръка.
— Ще се погрижа за тях. Моля седнете, чувствайте се като у дома си. Ще отида да съобщя на майка ми, че сте тук, и ще ви приготвя нещо топло за пиене. Искате ли кафе, господин Кътър?
— С удоволствие, госпожо Джиамбели.
— И аз искам — вметна Мади.
— Не, ти не искаш — рече баща й и тя отново се нацупи.
— По-късно може би?
— Това вече е приказка. Исках да кажа — поправи се Мади, след като лакътят на баща й и напомни за добрите обноски, — да, благодаря.
— А вие, Тео?
— Да, госпожо, благодаря.
— Връщам се след минута.
— Човече! — Тео изчака Пилар да излезе от стаята и се пльосна в едно от креслата, — Те трябва да са безумно богати. Това място прилича повече на музей или нещо такова.
— Не си слагай ботушите там — нареди Дейвид.
— Но това е столче за крака — поясни Тео.
— След като си напъхал краката си в подобни обувки, не можеш да ги слагаш там.
— Супер, тате! — Мади го потупа одобрително по гърба като че той беше малко момче, а тя възрастен човек. — Значи ще си директор или нещо подобно?
— Правилно. — Беше се преобразил от изпълнителен вицепрезидент в координационен директор и бе преминал три хиляди мили разстояние. — Куршумите ще отскачат от мен — промърмори Дейвид под носа си и се обърна, защото дочу стъпки.
Понечи да каже на децата да станат, но нямаше смисъл. Те вече го бяха направили. Когато Тереза Джиамбели влизаше някъде, хората инстинктивно ставаха на крака.
Беше забравил колко е дребничка. Бяха се срещали два пъти в Ню Йорк, на четири очи. Две дълги, подробни срещи. И от двете Дейвид си беше тръгнал с усещането, че е бил в контакт с амазонка, а не с крехката, слабичка жена, която в момента вървеше към него. Ръката, която тя му подаде, беше малка, но силна.
— Господин Кътър. Добре дошли във вила Джиамбели.
— Благодаря, госпожо. Имате прекрасен дом сред вълшебна природа, Моето семейство и аз сме ви много благодарни за гостоприемството.
Пилар влезе в приемната в същия миг и чу речта му, не можеше да не забележи официалността, с която бе изречена. Помисли си, че изобщо не бе очаквала такова поведение от човека, който преди минути държеше двете смачкани от пътешествието хлапета за вратовете.
— Надявам се, че пътуването ви не е било досадно и скучно — продължи Тереза, насочвайки вниманието си към децата.
— Не съвсем. Всъщност ние се забавлявахме. Синьора Джиамбели, позволете ми да ви представя децата си. Синът ми Теодор и дъщеря ми Маделин.
— Добре дошли в Калифорния. — Тя подаде ръка на Тео и въпреки че се почувства глупаво, той я стисна и сви другата в джоба си.
— Благодаря.
Мади също пое ръката й.
— Много е хубаво, че сме тук.
— Надявам се, че ще бъде — рече Тереза и в гласа й сякаш прозвуча усмивка. — Достатъчно засега. Моля седнете. Настанете се удобно. Пилар, ела при нас.
— Разбира се.
— Трябва да сте горди с баща си — започна Тереза, като седна. — И с всичко, което той върши.
— Ами… да. — Тео също седна, като си напомни да не се изгърбва. Всъщност не знаеше точно какво прави баща му. Според него ходеше всеки ден на работа в офиса и сетне се връщаше вкъщи. Проверяваше домашните им, готвеше вечеря.
Поне през последната година беше така. Понякога звънеше и съобщаваше, че ще закъснее, и той или Мади да приемат разговорите за него.
— Тео се интересува повече от музика, отколкото от вино, или от бизнеса с вино — обясни Дейвид.
— Виж ти. А свириш ли?
Това си беше типично в стила на баща му, помисли си Тео. Как можеше да отговори на толкова много въпроси! Възрастните са такива досадници.