— Татко претендира, че може — отвърна Мади. — А ние сме по яденето.
— Много умно. А вие? — обърна се Дейвид към Пилар. — Умеете ли да готвите?
— Да, при това добре, но рядко го правя. Е, поне съпругата ви ще се наслаждава на кухнята, когато пристигне.
Настъпи неочаквана пълна тишина, която накара Пилар да потръпне.
— Разведен съм — наруши неловкото мълчание Дейвид и зави пред къщата. — Ние сме само тримата. Хайде да влезем. Ще свалим багажа по-късно.
— Извинете ме — промърмори Пилар, докато децата се измъкваха от микробуса. — Не предполагах.
— Няма нищо. Естествено е да си помислите, че имам и жена. Мъж, две деца… нормално е да очаквате пълен комплект. Не се притеснявайте. — Той потупа приятелски ръката й и посегна да отвори вратата. — Знаете ли, ще се сбият за спалните. Надявам се, че не обръщате внимание на крясъци и детски кавги.
— Аз съм италианка — отвърна Пилар и излезе под дъжда.
5.
Италианка значи, мислеше си Дейвид доста по-късно. При това великолепна. Високомерна и мила, величествена и грациозна едновременно. И това не беше никаква преструвка, нито трик. Тя просто беше дъщеря на майка си.
Той умееше да вниква в хората. Това беше безценно качество в търговията и при изкачването по хлъзгавата стълбица в големите корпорации. Онова, което разбра за Пилар Джиамбели, беше, че е свикнала да дава нареждания, но също така и да ги изпълнява.
Знаеше, че е омъжена. Знаеше и за кого, но след като не забеляза халка на пръста й, предположи, че бракът й с небезизвестният Тони Авано е приключил или поне има сериозни проблеми. Трябваше да открие какво точно се е случило, преди да си позволи да гледа на тази жена по по-особен начин.
Знаеше, че има дъщеря. Всеки в техния бизнес беше чувал за Софи Джиамбели. Огнената лешникотрошачка според мълвата, която имаше стил и амбиции в изобилие. Беше я срещал няколко пъти и сега се чудеше как ще приеме назначаването му като координационен директор. Може би щеше да се наложи да прави известна политика по отношение на нея, помисли се Дейвид и посегна към цигарите в джоба си. Което го подсети, че там няма никакви цигари, защото ги беше отказал преди три седмици и пет дни.
Което направо го убиваше.
Я мисли за нещо друго, нареди си сам и се заслуша в музиката, която доста силничко се носеше откъм стаята на сина му. Слава Богу, че стаята бе чак в другия край на коридора.
Естествено, както и очакваше, при разпределението на спалните имаше истинска битка. Накрая все пак успяха да се споразумеят за стаите. Дейвид го отдаде на нежеланието им да се представят зле пред непознат човек. Във всеки случай разправията беше далеч под онова, което бе очаквал, и нямаше невъздържани изблици, докато обикаляха къщата и разглеждаха стаите.
А те бяха съвършени, помисли си Дейвид, докато плъзгаше поглед по блестящия паркет, плочките, копринените тапети на стените и скъпата мебел.
Перфектни, елегантни, стилни. Абсолютният ред, който цареше навсякъде, лекичко го потисна. Но знаеше, че децата скоро щяха да вземат нещата в свои ръце. Познаваше ги добре, не бяха от най-подредените. Колкото и да лъскаш една кутийка, съдържанието й скоро излиза наяве. Така че много скоро те щяха да се почувстват у дома си.
Дейвид се отегчи от разопаковането на багажа, затова отиде до един прозорец и се загледа в полето. Пилар беше права. Гледката бе изумително красива. И сега този пейзаж беше част от неговото настояще. Той имаше намерение да остави и своя почерк тук. Мади излезе в коридора. Беше се опитала да се държи разумно, докато спореше с Тео, кой коя стая да вземе. Всъщност беше развълнувана и объркана. За пръв път в живота си нямаше да споделя банята със своя брат идиот. Щеше да си има собствена баня, която според нея беше прекрасна със своите тъмносини и тъмночервени плочки. Докато се къпеше, тя си представяше големи прекрасни цветя, плуващи в някакво приказно езеро.
Освен това леглото й беше огромно, можеше да побере поне четирима. Тя заключи вратата, за да може да се търкаля и скача в него на воля.
Сетне се сети, че когато погледне през прозорците, няма да вижда Ню Йорк, нито ще може да позвъни на приятелите си. Нямаше да може да ходи на кино, когато си поиска. Нито да прави онова, с което беше свикнала.
Носталгията по дома я завладя, гореща и непоносима, и беше толкова силна, че я заболя коремът. Единственият човек, с когото можеше да говори, бе Тео. Според нея това беше най-лошата възможност, но нямаше избор.
Затова отвори вратата на стаята му и музиката на „Кемикъл брадърс“ я оглуши. Брат й лежеше на своето легло с китара на гърдите и се опитваше да докара звуците, които се разнасяха от уредбата му. В стаята вече цареше пълен хаос и сигурно щеше да си остане така, докато отидеше в колежа.