Тео беше голямо прасе, каза си за пореден път Мади.
— Би трябвало да разопаковаш багажа си.
— Ти би трябвало да си гледаш работата.
Тя приклекна до леглото му.
— Тук няма нищо за правене.
— Сега ли го разбра?
— Може би на татко ще му омръзне и ще се върнем вкъщи.
— Няма начин. Не видя ли как се умилкваше около старата дама? — Тъй като той също бе връхлетян от носталгия, остави китарата встрани и реши да си говорят за онова, което ги измъчваше. — Е, какво ще правим?
— Гласът на татко звучеше като на кино. Нали знаеш как изглежда, когато си облече костюм за официална среща! — Мади се превъртя по гръб. — Е, сега говореше така, както изглежда с костюма. Отсега нататък нищо няма да бъде както преди. Освен това мисля, че е хвърлил око на мадамата.
— На коя?
— На Пилар, на коя! Що за име е пък туй?
— Предполагам италианско или нещо от тоя род. Какво искаш да кажеш с това, че й е хвърлил око?
— Е, знаеш много добре. Ще я сваля.
— Глупости!
— Господи, вие мъжете нищо не забелязвате. — Чувствайки се далеч по-умна и превъзхождаща брат си, тя седна и прибра косата си назад. — Той я преценяваше и направо щеше да я изяде с поглед.
— И какво от това? — Тео се опъна върху, леглото. — Татко и преди е оглеждал жените. И дори съм готов да се обзаложа, че е правил секс с тях.
— Сериозно? — Сарказмът в гласа й беше повече от очевиден. Тя стана и отиде до прозореца. Дъжд и лозя, лозя и дъжд. — Може би, ако прави секс с дъщерята на шефа си, ще го хванат, ще го уволнят и ние ще се върнем у дома.
— Къде е това у дома? Той напусна работа, нямаме къде да живеем там. Време е да пораснеш, Мади!
Тя сви нещастно рамене.
— Но това е убийствено!
— Хайде, сподели с братчето си, може да ти олекне.
И Тай мислеше същото за живота, когато Софи го заведе на срещата с нейните хора от отдела. Нарече сбирката мозъчна атака. Затрупа го с имена, докато фучеше енергично из стаята. Жестикулираше, издаваше заповеди и нареждания, грабваше съобщения и факсове пътьом.
Той не запомни нито едно име, разбира се, а лицата бяха като голямо размазано петно пред очите му, докато се стремеше да не изостава от нея. Тя летеше като стрела, като ракета. Като краен защитник с топка в ръката. Бърза и повратлива.
Сега в стаята бяха останали само трима души, които Тай оприличи на героите от сериала „Западното крило“ с техните тенденциозни костюми, тенденциозни прически, малки очила с телени рамки и електронни бележници с размерите на длан. Двете бяха жени, единият — мъж. Всички бяха млади и красиви. Той не можеше за нищо на света да си спомни кой кой е, тъй като и тримата имаха хермафродитни имена.
Тай държеше в ръката си чаша с някакво модерно кафе, което не му се искаше да пие. Всички говореха едновременно.
От това адски го заболя главата. Направо умираше от болка.
— Не, Крис! Това, което търся, е неуловимост, изтънченост, но същевременно мощно внушение. Един силен, въздействащ образ с дълбоко емоционално послание. Да остави следа, да грабне въображението. Млада двойка, съвсем обикновена, в края на своите двадесет години. Почиват си на верандата. Може и на люлка. Да има загатната чувственост, сексуално привличане, но в същото време да бъде дискретно.
След като мъжът с русата рошава коса взе молива и започна да скицира нещо, Тай си спомни, че името му е Трейс.
— Залез слънце — продължи да рисува картината Софи, като стана от бюрото си и закрачи из стаята. — Краят на работния ден, изобщо на деня. Те са работещо семейство, все още нямат деца, насочили са усилията си да постигнат успеха, но сега си отдъхват.
— Люлката се люлее — предложи наперената тъмнокожа жена с червен костюм.
— Не, прекалено идилично е. Прекалено провинциално. Може да я заменим с красив плетен стол — отвърна Софи. — Ярки цветове на възглавничките. Свещи на масата. Дебели, не високи.
Тя се надвеси над рамото на Трейс и изсумтя одобрително.
— Добре, добре, продължавай. Нека да се гледат в очите, може нейният крак да бъде преметнат през коляното му. Приятелска, непосредствена интимност. Навий ръкавите на ризата му, облечи жената в джинси, не в камуфлажни панталони.
Тя седна на края на бюрото си и прехапа замислено устни.
— Искам да си говорят. Да си почиват, да се наслаждават, да изживяват момента. Да се радват един на друг и на взаимната си компания след тежкия ден.
— Какво ще кажеш, ако единият от тях налива вино? Държи бутилката в ръка.
— Ще опитаме и това. Искаш ли да направиш една скица, Пи Джей?