Има прекалено много неща на тези лавици, отбеляза Тай. Не само предмети, необходими за работата, но и такива, които хората, особено жените, събират без всякакъв здрав смисъл. Разни дреболии и украшения. Нещица, които според него само събират прах. Малки зелени жаби, големи бронзови жаби, модерно облечени жаби и нещо, което изглеждаше като семейство жаби.
Те обаче никак не се връзваха с лъскавата и елегантно облечена жена, която летеше из коридорите като стрела и ухаеше като нощния въздух в гората.
— Принц ли търсиш?
— Моля? — Тя го погледна неразбиращо и едва след като проследи погледа му, разбра въпроса. — О, не, принцовете излизат много скъпо и трябва да бъдат издържани. Аз просто обичам жаби. Сега ще ти кажа какво си представям. Един вид телевизионен монтаж. Значи лозя, лозови масиви, техните извивки, като жена излегнала се на слънце. Лозя, бременни с гроздове. Една самотна фигура върви сред редовете. Сетне за завършек — огромни кошници, пълни с гроздове, току-що откъснати.
— Ние не използваме кошници.
— Понапъни се, Тай! Опитай се да си го представиш. Използвай въображението си. Простота, традиция. Изкривени, чепати ръце, уморени от работа, които носят кошниците. После бъчви. Редове и редове от бъчви в полутъмната сянка и мътната светлина на пещерите. Мистерия, романтика. Двойка екзотично изглеждащи младежи в работни дрехи, които претакат виното. Ще използваме червено, яркочервено вино. После други, които го дегустират. И накрая една бутилка. Може би две чаши и до тях тирбушон. От лозето на масата. Сто години отлично качество. Не! От нашите лозя на вашата трапеза. — Веждите й се извиха, когато си представи рекламата в главата си. — Ще тръгнем от стоте години качество, през монтажа и накрая „От нашите лозя на вашата трапеза. Традицията на «Джиамбели-Макмилън» продължава.“
Обърна се към него, погледна го през рамо и лекичко възкликна. Докато беше говорила, той бе скицирал и в резултат върху белия лист имаше кръгове, яки мъжки силуети и някаква цилиндрична форма, която Софи предположи, че би трябвало да представлява бутилка червено вино.
— Каза, че можеш да рисуваш.
— Не съм казал, че рисувам добре.
— Е, значи имаме проблем. Рисуването не е най-силният от талантите ми, макар че в сравнение с теб съм направо Леонардо да Винчи. Работя по-добре, когато имам визуални помагала. — Тя въздъхна и се отдалечи. — Ще направим така. Ще кажа на сътрудниците да ми изпратят по факса скиците, след като си отидем. Ще координираме програмите си така, че да можем да провеждаме всяка седмица сбирки тук или в моя офис във вилата.
Тя се плъзна по облегалката на стола и спря за миг. Беше чувствителна по отношение на сътрудниците си и бе доловила настроението им. Така че трябваше да оправи нещата още сега, веднага.
— Необходим ми е още половин час тук. Защо не отскочиш до „Армани“? По-късно ще дойда да те взема.
— И защо трябва да ходя до „Армани“?
— Защото ти трябват дрехи.
— Имам си достатъчно.
— Скъпи, твоите дрехи са същите като рисунките ти. Те задоволяват основните изисквания, но няма да спечелят нито една награда. Аз ще ти купя подходящо облекло, а ти след това ще ми купиш подходяща екипировка за работа на полето. — Тя го потупа по рамото и стана.
Той искаше да възрази, но нямаше смисъл да си губи времето. Колкото по-бързо свършеха и тръгнеха на север, толкова по-щастлив щеше да се чувства.
— И къде е този „Армани“?
Тя го загледа изумено. Този човек живееше на половин час път от Сан Франциско от години. Как можеше да не знае къде е магазинът на „Армани“?
— Върви при секретарката ми. Тя ще ти опише точно как да стигнеш. Идвам веднага.
— Един костюм — предупреди я Тай, докато вървеше към вратата. — Това е.
— Ъхъ — промърмори Софи неопределено. Ще видим тази работа, помисли си тя, като лекичко се усмихна.
Сигурно щеше да падне голям майтап да го облече както трябва. Той беше като глина за моделиране. Но преди да започне майтапът, тя имаше да свърши още работа. Затова се върна на бюрото си и вдигна телефона.
— Крис, може ли да те видя за минутка? Да, веднага. Времето ми е много малко.
Софи започна да събира папки и дискети. Беше работила с Крис повече от четири години и още в началото бе усетила основателното й възмущение заради това, че начинаещата, току-що завършила Софи бе назначена за шеф на отдела. Въпреки че се бяха сработили, макар да се налагаха много компромиси. Сега обаче Софи не се съмняваше, че Крис отново е бясна.
Но нищо не можеше да се направи. Трябваше да се справят с това.
На вратата се почука и след секунда Крис влезе в стаята.