— Трябват ми пари. Не мога да получа онова, което искаш, без…
— Първо ми дай нещо, което мога да използвам. Тогава ще ти бъде платено. Пито платено, приятелю. Ето как се прави.
— Някакви си лозя. Голяма работа!
— Ще се превърнат в нещо много важно за нас. Лозята — информира Дейвид нацупения си син — са тези, които ще ти купуват бургера и пържените картофки в близко бъдеще.
— А ще ми купят ли кола?
Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане.
— Не си подритвай късмета, момченце.
— Татко, човек не може да живее на края на света без превозно средство!
— В минутата, в която спреш да дрънкаш глупости, ще проверя в най-близкия гараж за коли втора употреба.
Три месеца по-рано, глупости, само три седмици по-рано, поправи се Дейвид, подобен коментар би предизвикал ледено мълчание от страна на сина му или заядливи забележки. Фактът, че в отговор Тео този път си глътна езика, опули очите и остана като гръмнат на задната седалка, стопли сърцето на баща му.
— Знам, че не трябваше да купуваме този микробус — рече разсеяно Дейвид, докато завиваше към винарската изба на Макмилън.
— Защо, много си е добре. Върви и ни върши работа. — Мади не се интересуваше от нищо. Не обръщаше внимание на хълмовете и долините, дори не се разсърди, че я вдигнаха толкова рано. Единственото, което я гнетеше, беше, че няма какво да прави. Най-голямата й надежда в момента бе баща й евентуално да купи кола на Тео. Тогава би могла да изнуди брат си да я закара някъде, където и да е.
— Хубаво място. — Дейвид спря микробуса и излезе, за да огледа лозята и работниците, които ги зарязваха в студеното утро. — И всичко това, деца мои — продължи той, като ги прегърна, когато те се присъединиха към него — никога няма да бъде ваше.
— Може би някой от собствениците има малка дъщеря. Ще се оженя за нея и тогава ти ще работиш за мен.
Дейвид потръпна.
— Ти направо ме уплаши, Тео! Я да идем и да проверим какво става.
Тай зърна тримата да вървят сред редовете и изруга през зъби. Туристи, помисли си, надявайки се, че поне имат добър и приятелски настроен водач. Нямаше време да бъде любезен. И не искаше разни външни хора да се мотаят из неговите лозя.
Настрои се да ги отпрати, но погледът му падна на Софи. Нали това беше нейната сфера на дейност. Защо да не я остави да се оправя с хората, докато той се оправя с лозето?
Приближи се до нея и забеляза със задоволство, че си върши работата съвестно.
— Имаме гости, някакви туристи — рече. Защо не си починеш малко и не ги разведеш из винарната и в дегустационната? Все някой трябва да им обърне внимание и да им предложи стандартната обиколка.
Софи се изправи и се обърна да види новодошлите, бащата и синът бяха истински красавци, докато дъщерята приличаше повече на варварка.
— Добре, ще ги поема. — Тъкмо щеше да изпие едно горещо кафе. — Но първо ще им предложим една кратка разходка из лозята и сбито, информативно обяснение за фазата на зарязването, след което ще ги отведа във винарната, където татенцето може да се навие да купи няколко бутилки.
— Не ми е приятно разни цивилни гражданчета да се мотаят из лозята ми.
— Не бъди толкова капризен. — Тя си сложи една любезна усмивка на лицето, хвана здраво Тай за ръката и го помъкна към новодошлите.
— Добро утро! Добре дошли в лозовите масиви на Макмилън. Аз съм Софи, а това е Тайлър и ние ще бъдем щастливи да отговорим на всички ваши въпроси. В момента е времето за зимното зарязване на лозите. Един много съществен, дори критичен момент от процеса на винопроизводството. Вероятно пътувате през долината, нали?
— И така може да се каже. — Тя има очите на баба си, помисли си Дейвид. Същата форма и дълбочина. Очите на Пилар бяха по-меки, по-светли и изпъстрени със златни точици. — Всъщност надявах се да срещна точно вас двамата. Аз съм Дейвид Кътър. А това са децата ми — Тео и Мади.
— О! — Софи веднага превключи и пое подадената ръка, докато съзнанието й работеше на бързи обороти Този вече ни преценява, помисли си тя. Добре, така да бъде. Тя щеше да направи същото.
До този момент нейното разузнаване беше открило, че Дейвид Кътър е разведен и е самотен баща на две хлапета. Беше се изкачил по стълбицата на „Льо Кьор“ със стабилни и компетентни стъпки за около две десетилетия.
— Добре дошли още веднъж. — Искате ли да отидем в избата или в къщата?
— Предпочитам да огледам лозята. Ще поостана тук, докато върви зарязването — Дейвид почувства неприязънта и раздразнението, които се излъчваха от страна на Тайлър и се обърна към него. — Имате хубав имот, господин Макмилън. И правите великолепно вино.