— Правилно сте забелязали. Имам си и работа за вършене.
— Моля да извините Тайлър — намеси се Софи, като стисна зъби и го хвана за ръката, за да не му позволи да се отдалечи. — Той има доста стеснен фокус и единственото, което вижда в момента, са лозята. Освен това няма никакъв опит в обществените контакти. Нали така, Макмилън?
— Лозето не ще молитва а мотика.
— Всичко, което расте на света, го прави по-добре при аудио стимулация — рече изведнъж Мади, без да се стресне от раздразненото изражение на Тай. — Защо правите зарязване през зимата — попита тя, — вместо през есента или през ранната пролет?
— Зарязването се прави през мъртвия сезон.
— Но защо?
— Мади… — започна Дейвид.
— Няма нищо. — Тай огледа момичето по-внимателно. Може да бе облечена като вампир, помисли си, но имаше интелигентно лице и умни очи. — Изчакваме първия здрав студ, който кара лозята да заспят. Тогава правим зарязването, което ги подготвя за новия растеж през пролетта. Зарязването през зимата намалява реколтата като обем. Но ние се стремим към качество, а не към количество. Незарязаните лози ще дадат повече, но второкачествено грозде. — Той погледна отново Дейвид. — Предполагам, че в Манхатън няма много лозя.
— Така е. И това е една от причините да приема предложението на Ла Синьора. Липсваха ми лозовите масиви. Преди двадесет години прекарах един много студен и влажен януари в лозята на „Льо Кьор“ край Бордо. Вършил съм каква ли не полска работа през годините, за да бъда във форма.
— Може ли да ми покажете как се прави? — помоли Мади Тайлър.
— Ами, аз…
— Аз ще ви покажа. — Софи изпита съжаление към Тайлър, затова реши да го спаси и любезно предложи услугите си. — Защо ти и Тео не дойдете с мен? Ще погледаме по-отблизо зарязването, преди да отидем във избата. Това наистина е удивителен процес, особено като се има предвид, че тази фаза е много важна. Всичко зависи от точността и практиката. — Тя поведе децата.
— Тео вече е готов да я следва до края на света — рече с въздишка Дейвид. — Тя е много красива жена. Не мога да го обвинявам.
— Да, добре изглежда.
Предупредителната нотка в гласа на Тайлър накара Дейвид да сподави усмивката си. Той кимна сериозно.
— Аз съм достатъчно стар, за да й бъда баща, така че не би трябвало да имате каквито и да е притеснения на тази основа.
Всъщност Кътър, размишляваше Тайлър от собствената си гледна точка, беше точно от типа мъже, с които Софи се срещаше. По-възрастен, лъскав и класически. Под грубата външност се криеше класа. Фактът, че беше селянин, не означаваше, че не може да я открие и различи.
Но това беше отделен въпрос.
— Между Софи и мен няма нищо — рече твърдо и отчетливо Тайлър.
— Така да бъде. Хайде да уточним нещата, какво ще кажете? Аз не съм тук, за да се меся в работата ви, нито да нарушавам правилата и установените порядки. Вие сте винопроизводител, Макмилън, а аз не съм. Но смятам да си върша работата и да бъда до вас при всяка стъпка и фаза от винопроизводството.
— Вие си имате канцелариите. А аз лозята. Всяка жаба да си знае гьола.
— Съвсем не е така. Назначен съм, за да координирам, да наглеждам, да контролирам и съм нает, защото разбирам от вино и от лозя. Не съм само един чиновник с костюм, пък и се уморих да се опитвам да бъда такъв. Ясен ли съм?
Той измъкна ножицата от колана на Тайлър и се наведе към най-близкия ред. Без ръкавици вдигна пръчките, проучи ги и направи срязването.
Движението му беше бързо, сръчно и съвсем правилно.
— Познавам лозята — добави Дейвид и върна инструмента на Тайлър. — Но това не ги прави мои.
Раздразнен, Тайлър пое ножиците и ги задържа като сабя пред себе си.
— Добре тогава, да уточним още малко нещата. Не ми харесва, когато някой наднича през рамото ми, нито пък когато знам, че ще ме оценяват като ученик. Тук съм, за да правя вино, а не да създавам приятелства. Не знам как сте работил в „Льо Кьор“ и не ме интересува. Тук аз управлявам винарната.
— Досега — отговори безстрастно Дейвид. — Сега я управляваме заедно, независимо дали ви харесва или не.
— Не ми харесва — отговори кратко Тайлър и се отдалечи.
Твърдоглав, необщителен и със силно развито чувство за собственост, прецени го Дейвид. Очертаваше се доста интересна малка битка. Погледна към мястото, където Софи занимаваше децата му. Пулсиращите хормони на сина му просто излъчваха червена светлина. Там пък, помисли си уморено Дейвид, се очертаваше друго усложнение.
Той тръгна към тях, наблюдавайки с одобрение как дъщеря му зарязва пръчката на лозата.
— Добра работа, благодаря ви — рече той на Софи.