— Не става дума за пари.
— Ти си мислиш така. Но Тони винаги е живял нашироко и ще иска да продължи да живее по този начин. Колко пари си пропиляла през последните десет години за него?
Пилар се размърда от неудобство.
— Хелън…
— Точно така. Заеми, които никога не ти е връщал. Къщата в Сан Франциско, къщата в Италия. Мебелирането и обзавеждането и на двете.
— Ние продадохме…
— Той продаде — поправи я Хелън. — Тогава не ме послуша, но сега ще ме слушаш или ще си намериш друг адвокат. Ти така и не поиска твоя дял от имотите, които бяха купени с твоите пари. И знам много добре, че той завлече голяма част от бижутата, както и лично твоя собственост в джоба си.
Тя свали очилата си и седна отново. Погледът й стана нежен и тя сложи ръката си върху треперещите пръсти на приятелката си.
— Пилар, обичам те и затова ти казвам всичко това. Ти му позволи да те третира като изтривалка за обувки. По дяволите, оставаше само да си татуираш „Добре дошъл“ на гърдите, да легнеш на прага и да го поканиш да мине през теб. А аз, и другите, които те обичаме, не искахме да гледаме това.
— Може би наистина съм го правила. — Нямаше да плаче сега. Просто трябваше да затисне прясната рана. Да преглътне поредното унижение. — Аз го обичах и си мислех, че след като има нужда от мен, той също ще ме обича поне мъничко в замяна. Но тази нощ нещо се случи и това промени нещата.. Промени и самата мен, предполагам.
— Разкажи ми.
Пилар стана и докато крачеше из кабинета, разказа на Хелън за телефонния разговор.
— Когато го слушах да говори онези нищо незначещи, празни извинения, опитвайки се да оправдае Рейс, макар тя да ме нападна толкова грозно и несправедливо, аз се отвратих от всички нас. А по-късно, когато се успокоих, осъзнах и нещо друго. Не го обичам повече, Хелън. Може би съм престанала да го обичам отдавна, от години. Което ме прави жалка.
— Не. — Хелън взе телефона. — Хайде да си поръчаме нещо за хапване. Ще ти обясня какво трябва да се направи. След това ще подготвим документите. Моля те. — Тя протегна ръката си. — Позволи ми да ти помогна. Наистина.
— Добре — въздъхна Пилар. — Добре. Един час ще ни стигне ли?
— Напълно. Карл? Поръчай, моля те, две пилешки бутчета, салати, две капучино и голяма бутилка студена минерална вода. Благодаря. — Тя остави телефона.
— Чудесно. — Пилар седна отново. — Знаеш ли дали някъде наблизо има добър и скъп златарски магазин?
— Има. Защо?
— Ако ти остане време, преди отново да облечеш съдийската си тога, ще ми помогнеш ли да си купя нещо символично и крещящо? — Тя вдигна лявата си ръка. — Нещо, което да накара Рене да полудее, когато го види.
Хелън кимна одобрително с глава.
— Това вече е приказка.
7.
Неделята дойде като балсам след досадната и уморителна работа на полето. Слава Богу тази сутрин нямаше да прекара увита във вълна и фланела, с неизбежната ножица в ръце, зарязваща лозови пръчки. Тай нямаше да диша във врата й и да я дебне кога ще направи някоя грешка.
Можеше да отиде до града, да напазарува, да се види с приятели. Да си спомни какво означава да си живееш живота.
С тази мисъл в главата Софи реши да завърти един телефон на някоя приятелка и да прекара няколко безгрижни часа. Сетне обаче реши, че ще бъде по-добре, ако посвети свободното време не майка си.
Следващият свободен ден щеше да се срещне с приятели. Щеше да отиде през уикенда в Сан Франциско, да заформи едно вечерно парти в апартамента си, да посети някой клуб и да потанцува. Но днес щеше да накара майка си да прекарат този, ден по женски.
Софи почука отривисто на вратата на майчината си спалня и я отвори, без да дочака отговор. Никога не чакаше майка си да й отвори.
Леглото вече беше оправено, а завесите се ветрееха на отворения прозорец. В мига, в който влезе, Мария излезе от съседната баня.
— Къде е мама?
— О, отдавна стана и излезе. Мисля, че е в оранжерията.
— Ще я намеря. — Софи тръгна, но се поколеба, преди да излезе. — Мария, не съм я виждала почти цяла седмица. Тя добре ли е?
Устните на Мария се свиха, докато подреждаше жълтите рози на шкафчето на Пилар.
— Не спи добре. Това мога да кажа. Яде колкото птиче и само ако й слагаш в устата. Аз й се накарах вчера, а тя рече, че била в предпразничен стрес. Какъв ти стрес? — Мария плесна с ръце. — Точно пък майка ти! Та тя винаги е обичала Коледа. Този празник изобщо не може да я разболее. Мъжът й е виновен, той е причината за всичко. Не искам да говоря лошо за баща ти, но ако моето момиче се поболее, той ще отговаря лично пред мен.