— Знам. Това беше идеята ми, когато го купувах.
Вече повече от петдесет години фирма „Джиамбели Калифорния“ организираше разточителни и щедри коледни празненства за семейството, приятелите, работниците и всички, свързани с работата на фирмата. С разрастването на компанията растеше и списъкът на гостите.
Следвайки традицията на италианския клон на фирмата, празниците се провеждаха едновременно с тези в Италия, в последната събота преди Коледа. Къщата беше отворена за приятелите и техните семейства, за винарите и работниците, дори за конкурентите. Свързаните с фирмата фирми и асоциации, в зависимост от положението си, бяха разполагани на подходящите места.
Поканата за присъствие във Вила Джиамбели се ценеше високо, като златен медал, и често се използваше като символ на обществено положение. Още повече че Джиамбели не се скъпяха по време на празненствата. Храната беше обилна и изискана, виното се лееше на воля, а украсата и развлеченията бяха на висота.
Всеки член на семейството трябваше да даде своя принос.
Софи участваше във всичко това от петнадесет години и много добре знаеше, че тези празненства бяха до голяма степен и работни срещи. И повече или по-малко изпъстрени с досадни роднински връзки.
Можеше да чуе как едно хлапе от потомството на братовчедката Джина скимтеше в другия край на салона. Надеждите й, че Дон и неговото поколение ще си останат в Италия, увехнаха предната вечер след тяхното пристигане.
Все пак това, че бяха тук, не беше толкова досадно и дразнещо, колкото присъствието на Рене и баща й. Майка й беше непоколебима в решението си да ги покани и дори се изправи твърдоглаво срещу Ла Синьора по този въпрос.
Тяхното идване щяло да й подейства отрезвително, като лекарство, беше обяснението на Пилар.
Това обаче, мислеше си Софи, докато закопчаваше диамантените си обеци, щеше да заседне в гърлото на Рене.
Софи отстъпи крачка назад и огледа резултата в огледалото. Блестящата сребриста рокля се допълваше от късия елегантен жакет и й стоеше много добре. Деколтето бе като хубава рамка за диамантената огърлица, която бе получила от своята прапрабаба заедно с обеците.
Тя се обърна, огледа полата си отзад и отговори с покана на почукването на вратата.
— Я да те видя! — Хелън влезе в стаята. Беше красива и закръглена като бонбонче в розово. — Цялата блестиш!
— Хубава е, нали? — Софи се завъртя още веднъж. — Купих я в Ню Йорк, с намерение да я облека на Нова година, но трябва да се съобразя със задълженията си тази вечер. Не става ли прекалено натруфено с диамантите?
— Диамантите никога не са натруфени. Скъпа! — Хелън затвори вратата. — Искам да ми отделиш една минута. Мразя подобни разговори точно преди да ти се налага да се срещаш със стотици хора, но Пилар ми каза, че Тони и Рене ще дойдат.
— И какво от това?
— Разводът приключи. Вчера. Наистина беше просто една формалност след толкова години. След като Тони бързаше и не усложни нещата с искания и преговори за пари, беше наистина само въпрос на попълване и подписване на документи.
— Разбирам. — Софи взе своята вечерна чантичка, отвори я и я затвори. — Каза ли вече на мама?
— Да. Току-що. Тя е добре. Или поне се прави, че е така. Знам, че за нея е важно и ти да се правиш, че всичко е наред.
— Не се тревожи за мен, лельо Хелън — Софи прекоси стаята и взе ръцете на Хелън в своите. — Ти си желязна. Не знам какво щеше да прави мама без теб.
— Тя трябва да продължи.
— Права си.
— Ти също. — Хелън на свои ред стисна ръцете й. — Не предоставяй на Рене удоволствието да те види наранена, разстроена или тъжна, дори ей толкова — тя показа кранчето на малкия си пръст.
— Няма.
— Добре. Сега трябва да сляза долу и да подкарам стадото. Ако оставя Джеймс толкова рано сам, ще омете сандвичите и ще провали труда на много хора. — Тя отвори вратата и отново огледа Софи. — Тони не е направил много хубави неща в живота си. Но ти си едно от тях.
— Благодаря ти. — След като остана сама, Софи си пое дълбоко дъх. Сетне изправи рамене и отново се обърна към огледалото. Отвори чантичката си и извади червилото. И начерви устните си в кървавочервено.
Дейвид отпиваше от ароматното мерло и вървеше из тълпата сред каменните стени на винарната, опитвайки се да не обръща внимание на горещите ритми на групата, която напоследък въодушевяваше сина му. Оглеждаше гостите, търсейки сред тях Пилар.
Знаеше, че членовете на семейство Джиамбели със сигурност ще присъстват. Беше добре запознат с протокола за празничните събирания. От него се очакваше да разпредели времето си между различни групички, което беше едновременно привилегия и задължение.