А онова, което им каза, изтри идиотската усмивка от лицето на Авано за секунди.
Авано си е истински задник, помисли Тайлър, докато отпиваше от виното. Но с Рене, която да го подтиква и непрекъснато ръчка с остена, можеше да стане опасен. Ако Кътър успееше да ги държи настрани, почти щеше да заслужи да бъде приет. Почти.
— Защо стоиш тук съвсем сам?
Тайлър се начумери и се извърна към Мади.
— Защото изобщо не искам да съм тук.
— И поради какви причини? Ти си голям. Можеш да правиш каквото си искаш.
— Наистина ли мислиш така, момиченце? Разочароваш ме.
— Изглеждаш ми раздразнен.
— И наистина съм.
Тя нацупи устничките си и кимна.
— Ясно. Може ли да опитам от твоето вино?
— Не може.
— В Европа на децата дават да пият вино.
Изглеждаше толкова важна, застанала пред него в черните си дрехи и отвратителни грозни обувки, че Тайлър се разсмя.
— Е, тогава върви в Европа. Тук го наричат съучастие в престъпление.
— Аз съм била в Европа, но като малка. Не си спомням много добре. Трябва да се върна. Мисля да поживея малко в Париж. Знаеш ли, говорих с господин Делвекио, майстора. Той ми каза, че правенето на вино било чудо, магия. А аз много добре знам че всъщност е химическа реакция, нали?
— И двете. И нито едното.
— Аз обаче ще докажа, че съм права. Смятам да направя един опит и мисля, че ти можеш да ми помогнеш.
Тайлър замига насреща й. Тя беше едно хубавко, но грозно облечено момиченце с много интересен характер.
— Какво? Защо не говориш с баща си?
— Нали ти си човекът, който прави вино. Мисля да взема няколко грозда, да ги поставя в една купа, без да прибавям каквото и да е. А в друга купа, пълна със същото количество грозде, ще сложа добавки. Нещо като онова, което вие правите.
— Когато гроздето е в купа, аз обикновено го ям — отвърна Тайлър, но тя вече бе събудила любопитството му.
— Виж сега, едната купа ще я оставим настрани. Тя ще представлява магията на господин Делвекио. В другата аз ще сложа добавки и техника. С други думи, ще пришпоря химическия процес. И тогава ще видим кое е станало по-добро.
— Дори и да използваш един и същ сорт грозде, пак ще има разлика във вкусовете.
— Защо?
— Гроздето може да не е от едно и също лозе. А дори и да е, пак може да даде вариации. Зависи от типа на почвата, от торовете, от количеството влага. От времето, когато е било обрано. Как е било обрано. Ти не можеш да дегустираш гроздовите зърна, защото те вече са станали на вино. Ширата във всяка купа ще бъде съвършено различна, дори ако ги оставиш просто така.
— Какво е това шира?
— Сок. — Хм, вино в купа, помисли си Тайлър. Интересна мисъл. — Но ако искаш да опиташ, използвай дървени купи. Дървото ще придаде на ширата еднакъв характер. Не съвсем еднакъв, но все пак.
— Химическа реакция — рече Мади с усмивка. — Видя ли? Това е наука, а не магия.
— А ти си едно малко сладурче. Това е вино и нищо друго. — Без да мисли, той й подаде чашата си.
Мади отпи леко, деликатно, а очичките й бързо се огледаха, да не би баща й да е някъде наблизо. Тя пое виното върху езика си, завъртя го в устната си кухина и го преглътна.
— Доста хубаво.
— Доста хубаво ли? — Тайлър поклати глава и си взе обратно чашата. — Това е „Пино Ноар“, момиченце! Само един варварин може да каже че е „доста хубаво“.
Мади се усмихна, защото беше очарована от мисълта, че го е хванала на въдицата си.
— Ще ми покажеш ли големите бъчви и машините някой път?
— Да, разбира се.
— Господин Делвекио каза, че правите бялото в неръждаеми бъчви, а червеното в дървени. Не успях да го попитам защо. Ти ще ми обясниш ли?
Нима не е сладък?, помисли си Софи. Големият здравеняк Макмилън, потънал в сериозен и задълбочен разговор с една миниатюрната Мортиция. И ако нещата наистина бяха такива, каквито й изглеждаха, това явно му доставяше удоволствие.
Фактът, че той се забавлява, я наведе на мисълта, че е по-добре да избегне срещата им. Ако беше сама, щеше да има повече възможности да се движи, да води разговори и да си избира компания, която да не я притеснява.
Но в този момент Софи си мислеше, че Тайлър е изтеглил печелившия билет.
Щеше да й коства известни усилия и време да си пробие път сред тълпата, за да стигне до него. Но нямаше защо да бърза. В края на краищата тя имаше обществени задължения, които трябваше да изпълнява. Все пак Софи продължи да го държи под око, докато преминаваше от група на група.
— Софи! Зашеметяваща както винаги.
— Джери! Весели празници! — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по двете бузи. — Как върви бизнесът?