Тайлър посегна и натисна дръжката на вратата.
— Ти го казваш.
Софи сви рамене и се обърна.
— Започвам да те харесвам, Макмилън. Какво, по дяволите, ще правим сега? — Тя бутна вратата, направи една крачка и се вкамени. — Татко?!
Успя да зърне картината пред очите си само за секунда, преди Тай да я отмести. Но тя се запечата завинаги в съзнанието й. Баща й седеше на нейния стол, главата му с красивите си посребрени слепоочия бе килната встрани и цялата му риза отпред беше тъмнокафява и корава. А очите му, неговите умни и красиви очи, бяха широко отворени и немигащи.
— Татко! Той е… аз трябва да… Господи, баща ми!
Софи беше бледа като платно и започваше да трепери, така че Тай я изведе и подпря на стената извън апартамента.
— Слушай ме, Софи! Чуй ме! Използвай мобилния си телефон. Набери девет-едно-едно. Веднага!
— „Бърза помощ“ — тя се опита да се измъкне от мъглата, която се стелеше в мозъка й, и започна да се бори с Тайлър. — Той се нуждае от лекар. Трябва да отида при него!
— Стига. — Тайлър я хвана здраво за раменете и я разтърси. — Не можеш да му помогнеш. — Веднага отхвърли мисълта да се върне и да провери състоянието на Тони. Не можеше да остави Софи сама. А и вече беше видял достатъчно, за да е наясно, че нищо не може да бъде направено. Тони беше мъртъв, при това отдавна.
Той сложи Софи да седне на пода, отвори куфарчето й и извади мобилния телефон.
— Трябва да извикаме полиция.
Софи наведе глава и я подпря на коленете си, докато Тайлър даваше необходимата информация и адреса на дежурния в полицията. Тя не можеше да мисли. Все още. Но трябваше да се стегне и да се вземе в ръце.
— Добре съм вече. — Гласът й беше тих, почти спокоен, макар че ръцете й трепереха. — Знам, че е мъртъв. Трябва да вляза при него.
— Не. — Тайлър седна на пода до нея и я прегърна през раменете. — Не си добре. Съжалявам, Софи. Нищо не можеш да направиш.
— Винаги има. — Тя вдигна глава. Очите й бяха сухи. Сухи и пламтяха. — Някой е убил баща ми и сигурно има нещо, което мога да направя. Знам какъв беше. — Гласът и се прекърши и сълзите, които я задушаваха, бликнаха и захапаха по лицето й. — Но все пак ми беше баща.
— Знам това. — Той я притисна в прегръдката си и приласка главата й на рамото си.
Не я изостави нито за секунда. Софи реши, че винаги ще помни това, независимо какво става или не става по между им. Когато нещата бяха най-зле, Тайлър беше неотлъчно до нея.
Тя седеше на дивана в апартамента срещу нейния. Беше присъствала на няколко весели купона тук, спомни си Софи. Двамата хомосексуалисти, които живееха в апартамента, организираха много приятни и забавни сбирки. И сега единият от тях, Франки, художникът график, който често си работеше у дома, отвори апартамента си, за да приеме нея и полицията. И Господ да го благослови, дискретно се затвори в спалнята, за да ги остави на спокойствие и да не досажда с присъствието си.
Нямаше съмнение, че историята щеше да се разчуе и да обиколи сградата като светкавица. Но поне засега той постъпи като мъжко момче. Нищо че беше хомосексуалист. Софи нямаше да забрави и това.
— Не знам какво е правил в моя апартамент — повтори отново тя. Опитваше се да разгледа лицето на мъжа, който я разпитваше. Както да запомни и името му. Инспектор Ламон ли беше? Не, Клермонт? Чертите му все се размазваха пред очите й.
— Имаше ли баща ви или някой друг ключ от жилището ви? — Името му наистина беше Клермонт. Алекзандър Клермонт.
— Не. Аз… да. Софи вдигна ръка и притисна челото си, сякаш да се освободи от мислите. — Баща ми. Дадох му ключ скоро след като се преместих тук. Той имаше да довършва някои неща по обзавеждането на своята къща, а пък аз бях в провинцията. Предложих му да използва моя апартамент, докато ме няма. Не си спомням да ми е връщал ключа. Но и на мен съвсем ми беше излязло от ума.
— Често ли използваше баща ви жилището?
— Не. Никога, докато не му го предложих. Отсядаше в хотел. — Или поне така казваше, помисли си. Дали не беше използвал апартамента й и преди това? При не един и два случая, когато се връщаше от пътувания, откриваше, че някой е бил тук в нейно отсъствие.
Просто някои дреболии, които не бяха по местата си.
Глупости! Не може да бъде! Сигурно са били хората от службата по почистване. Баща й нямаше причини да използва апартамента й. Той си имаше свой собствен, където живееше с Рене.
Там мамеше майка ти, прошепна един глас в мозъка й, Мамеше я с Рене.
Госпожице Джиамбели?
— Извинете ме. Какво казахте?
— Искаш ли малко вода? Или нещо друго? — прекъсна разговора Тайлър, с което й даде възможност да се върне обратно в действителността.