— Не, благодаря. Извинете, инспекторе. Загубих нишката.
— Няма нищо. Питах ви кога за последен път видяхте баща си.
— В събота през нощта. На тържеството по случай Коледа във Вила Джиамбели. Това е ежегодно традиционно парти. Баща ми също присъстваше.
— Кога си тръгна?
— Не мога да кажа. Имаше много хора. Той не дойде да се сбогува.
— Сам ли беше?
— Не, с жена си. Рене.
— Баща ви е женен?
— Да, ожени се един ден преди тържеството. Тя се казва Рене Фокс. Не сте ли се свързали с нея?
— Не знаехме, че съществува. Къде можем да я намерим? На адреса на баща ви ли?
— Да. Аз… да — повтори тя и преглътна онова, което бе на езика й.
— Имате ли оръжие, госпожице Джиамбели?
— Не.
— Държите ли пистолет в апартамента?
— Не. Не обичам оръжията.
— Баща ви имаше ли оръжие?
— Не знам. Поне аз не знам да е имал.
— Кога бяхте за последен път в апартамента си?
— Преди седмица. Както вече ви казах, през следващите шест месеца ще живея основно в Напа Вали. Дойдох днес в града заедно с господин Макмилън и след като посетих офиса ни, реших да си взема някои неща оттук.
— Какви бяха отношенията ви с баща ви?
Софи настръхна. Тъй като седеше до нея, Тайлър усети това.
— Той беше мой баща, детектив. Ще ви спестя неудобството да ме питате дали аз съм го убила. Е, добре. Ще ви отговоря направо. Не съм го убила аз. И не знам кой може да го е направил. Нито защо.
Гласът на Клермонт остана спокоен.
— Имаше ли баща ви врагове?
— Очевидно — отвърна със сарказъм Софи.
— Които вие познавате? — добави инспекторът, без да се засегне ни най-малко от иронията в гласа й.
— Не. Не познавам никого, който би искал да го убие.
Клермонт погледна бележника си, опитвайки се да прочете някои от бележките си.
— От колко време родителите ви са разведени?
— Живеят официално разделени от седем години.
— Разделени?
— Да. Не живеят заедно, откакто бях дете.
— Значи тази Рене Фокс е втората съпруга на баща ви?
— Правилно.
— И те са женени само от няколко дни.
— Доколкото знам.
Усещаше в стомаха си огромна леденостудена топка. Нямаше да позволи на този детектив да разбере, че е нервна.
— Мисля, че разводът е бил оформен един ден преди сватбата на баща ми с Рене. Но това беше само една формалност, инспекторе.
Въпреки че краката й трепереха, Софи се изправи.
— Извинете, но трябва да отида при семейството си. Не искам да научат за това нещастие от вечерните новини. Нито от някой чужд човек. Трябва да си ида вкъщи. Можете ли да ми кажете какво ще стане с баща ми? Какво трябва да се направи сега?
— Ще продължим разследванията. Моят партньор работи във вашия апартамент с екипа по криминалистика. Търсят следи, отпечатъци, улики. Ще обсъдим нещата със следващия наследник.
— Аз съм единственото му дете. Баща ми няма други наследници.
— Жена му е следващата наследница, госпожице Джиамбели.
Устата й се отвори и затвори. Когато ръката й се отпусна, Тайлър просто я взе и задържа в своята.
— Ах, да, разбира се. Трябва да си вървя. Тай?
— Тръгваме..
— Господин Макмилън, имам няколко въпроса и към вас.
— Дадох ви адреса си. — Тайлър го изгледа през рамо, докато водеше Софи към вратата. — Знаете къде да ме намерите.
— Добре. — Клермонт затвори бележника си. — Така и ще направя.
Имаше чувството, че заедно с партньора си много скоро ще тръгнат на не особено приятно пътешествие в провинцията.
Отиде до вратата на спалнята, сигурен, че ако я отвори без да почука, от нея ще се изсипе съседът, с ухо, залепено до ключалката. Затова почука. Винаги беше по-добре да запазиш приятелски отношения с хората, особено когато се налага да им задаваш въпроси.
Алекзандър Клермонт обичаше френски вина, италиански обувки и американски блус. Беше израснал в Сан Франциско, беше средният син в семейство от така наречената средна класа. Родителите му работеха здравата, за да дадат добро образование на своите три момчета и да им осигурят приличен живот.
По-големият му брат беше детски лекар, а по-малкият — преподавател в университета в Бъркли. Алекс Клермонт трябваше да стане адвокат.
Но той беше роден за ченге.
Законът беше един вид инструмент в ръцете на ченгето и съвсем друг в ръцете на адвоката. За адвоката законът служеше да скрие, да извърти нещата, да ги прекрои така, че да отговарят на нуждите на клиента.
Клермонт разбираше това и в известна степен го уважаваше.
Но за ченгето законът си беше закон. — А той го боготвореше.
Сега, почти два часа след откриването на трупа, инспектор Клермонт служеше на закона.
— Какво мислиш за дъщерята?