Той не отговори веднага, но партньорката му го познаваше и беше свикнала. Тя караше колата, защото влезе първа в нея.
— Богата — рече след малко той. — От класа. С твърда черупка. Не каза нищо, което не искаше да каже. Личеше, че в главата й е пълна каша, но внимаваше какво говори.
— Голяма и важна фамилия. Голям и гнусен скандал. — Морийн Магуайър спря на светофара и потропа нервно с пръсти по волана.
Тя и Клермонт бяха пълна противоположност, което според нейното мнение беше причината да намерят своя общ ритъм на работа след първоначалните сблъсъци преди три години и да работят много успешно като партньори.
Тя беше бяла. Ирландка с лунички, сламеноруса коса и нежни сини очи. На тридесет и шест години, с четири години по-възрастна от Клермонт, щастливо омъжена и с къща в покрайнините. Докато той беше черен, ерген и живееше в града.
— Никой не е видял някой да влиза. Никакъв автомобил. Проверяваме такситата, дали някой е идвал с клиент дотук. От огледа на тялото личи, че смъртта е настъпила преди тридесет и шест часа. Ключът от апартамента беше в джоба му, заедно с триста долара, дребни пари и доста презервативи. Има златен „Ролекс“, златни копчета за ръкавели с малки диаманти на тях. Апартаментът е пълен с вещи, които лесно могат да бъдат задигнати. Нищо не е пипнато. Значи не е обир.
Той кимна с глава.
— Стига бе! Да не се шегуваш!
— Само ти изброявам фактите. Две чаши вино, едната пълна, другата наполовина, едната с отпечатъци. Неговите. Застрелян е там, където е седял. Няма следи от борба. От траекторията на изстрела става ясно, че убиецът е седял на дивана. Прилича на приятна среща на вино и сирене и… изведнъж: „О, извинете — бум! бум! бум! Вие сте мъртъв.“
— Господинът се е развел и оженил за втори път в един и същи ден. Обаче романтичната увертюра завършва зле.
— Може би. — Магуайър изкриви устни. — Трудно е да се каже какво е станало. Три изстрела, от пистолет двадесет и пети калибър, и бих казала почти от упор. Не произвежда много шум, но все пак е изненадващо, че никой не е чул нищо в пренаселена сграда като тази.
Тя паркира и се загледа към съседната Сграда.
— Доста странно, нали? Новоизлюпеният съпруг два дни не се прибира вкъщи, а булката дори не е съобщила в полицията, че е изчезнал.
— Хайде да проверим защо.
Рене тъкмо се бе върнала от една тричасова процедура в козметичния салон. Нищо не я ободряваше така, както дългите масажи и грижите за лицето и тялото. Може би само пазаруването по магазините й беше по-приятно. Но тя бе успяла да си достави и това удоволствие, направи един бърз набег в „Нойманс“, където се позабавлява щедро за сметка на Тони.
Докато си сипваше малко вермут, си помисли, че съпругът й ще трябва да плаща с лихвите заради своето малко необявено бягство, което й беше спретнал от два дни насам.
Беше го правил и преди, за по няколко дни, когато го бе притискала по-здраво към стената по една или друга причина. Хубавата част от историята беше, че той винаги се връщаше. И задължително с някакъв, много скъп и красив подарък в ръка и, естествено, съгласен с всички нейни изисквания и готов да направи всичко, което поиска.
Е, нямаше нищо против да разполага с малко свободно време и за себе си. Освен това всичко вече беше законно уредено.
Рене вдигна ръка и със задоволство огледа пръстена. Вече беше госпожа Антъни Авано и възнамеряваше да остане такава още дълго време.
Направо щеше да скалпира Тони, ако тръгнеше да се развежда.
Когато звънецът на вратата иззвъня, тя се усмихна доволно. Сигурно беше той. Блудният син се завръщаше. Той си знаеше, че е по-добре да позвъни, вместо да използва ключа си, за да влезе. Последния път, когато го бе сторил, го бе посрещнала с пистолет в ръката.
Едно нещо можеше да му признае. Тони бързо се учеше.
Рене отвори вратата, готова да го накара да пълзи на колене и да се моли. Но се намуси недоволно, когато видя мъж и жена пред себе си, които държаха в ръцете си отличителни знаци.
— Госпожо Авано?
— Да. Какво има?
— Аз съм инспектор Клермонт, а това е моята партньорка инспектор Магуайър от полицията в Сан Франциско. Може ли да влезем?
— Защо?
— Моля, госпожо Авано, може ли да влезем?
— Тони в затвора ли е? — просъска през зъби тя, като отстъпи назад. — Какво, по дяволите, е направил?
— Не, госпожо, не е в затвора. — Магуайър пристъпи и влезе. — Съжалявам, госпожо Авано. Съпругът ви е мъртъв.
— Какво? — Рене изпусна една дълга въздишка. — Но това е смешно! Сигурно имате грешка.
— Няма грешка, госпожо Авано — рече Клермонт. — Може ли да седнем?
Рене почувства леко свиване в стомаха и отстъпи..