— Искате да повярвам, че Тони е мъртъв? Просто мъртъв?
— Много съжаляваме, госпожо. Защо не седнете? — Магуайър понечи да я хване за ръката, но Рене рязко се отдръпна.
Лицето й бе пребледняло, но очите й си оставаха съвсем живи. И сърдити.
— Какво се е случило? Катастрофа ли?
— Не, госпожо. Бихте ли ни казали кога за последен път видяхте съпруга си, или сте разговаряли с него?
Рене загледа втренчено Клермонт.
— В събота през нощта, предполагам след полунощ. Но какво се е случило с Тони?
— Не се ли разтревожихте, когато не се прибра, нито ви се обади толкова време?
— Ние се скарахме. Тони често изчезваше за известно време, когато се сдърпвахме. Да не съм му майка, че да го контролирам!
— Не, госпожо — кимна Магуайър. — Вие сте му съпруга. Оженили сте се съвсем наскоро, нали?
— Така е. Но какво се е случило? Имам право да знам!
— Антъни Авано е бил застрелян.
Главата й клюмна, но тя веднага я вдигна и лицето й бързо възвърна цвета си.
— Знаех си! Предупредих го, че тя ще полудее, но той не ме слушаше. Тя постоянно ни безпокоеше! Беше от оня тип, тихичките и кротичките, на които не можеш да имаш вяра.
— За кого говорите, госпожо Авано?
— За жена му. — Тя си пое дъх и посегна към чашата си. — За бившата му жена. Пилар Джиамбели. Кучката му с кучка, тя го е убила! Ако не е тя, тогава онова малко чудовище дъщеря й ще да е.
Не знаеше какво да прави с нея. Тя седеше на предната седалка и очите й бяха затворени. Но Тайлър знаеше, че не спи. Самообладанието й бе крехко като коричка лед или лак върху дърво и той не знаеше какво ще открие под него, ако го счупи.
Затова я остави на мира в дългия им път на север.
Енергията, оптимизма и жизнеността, които Софи притежаваше по рождение, просто ги нямаше. Това му направи най-силно впечатление. Седеше като кукла до него. Може би беше пропаднала в нещо като дупка, празно пространство между шока и следващата скръб, която щеше да нахлуе. Той не бе особено опитен в тези неща. Никога досега не бе губил скъп за него човек, нито пък така брутално и неочаквано.
Когато направи завоя към Вила Джиамбели, Софи отвори очи. Сякаш почувства миризмата на дома. В скута ръцете й се сплетоха.
Мехурчето всеки момент ще се спука, помисли си Тай, наблюдаваше как кокалчетата на пръстите й побеляват.
— Ще дойда с теб.
Тя се опита да отговори, нещо като естествената й реакция от рода на „По дяволите, мога да се справя и сама“, но от гърлото й не излезе звук. Може би й беше трудно да преглътне факта, че не е сигурна дали наистина може да се справи сама. Все пак Тайлър беше от семейството. В този момент тя се нуждаеше от семейство.
— Благодаря. Майка ми… — Софи се опита да преглътне, когато той спря колата пред стълбите. — Това ще бъде голям удар за нея.
— Софи. — Той сложи ръката си върху нейните сплетени ръце и стисна пръстите й, когато тя се опита да се размърда. — Софи — повтори Тайлър и тя го погледна. — Хората винаги смятат, че трябва да бъдат силни. А това не е нужно.
— Джиамбели трябва да бъдат силни. Чувствам се безчувствена и вкочанена, Тай. Страхувам се какво ще стане, когато вцепенението отмине. Страхувам се дори да мисля за това. Боя се да чувствам. Единственото, което мога да правя, е просто да извърша следващото действие, което трябва да извърша.
— Ще направим следващото действие заедно.
Той излезе от колата и мина откъм нейната страна. И пое ръката й с жест, който сви гърлото й.
Къщата беше топла и уханна от цветята, които майка и бе подредила във вазите. Софи огледа огромното фоайе, като че ли го виждаше за пръв път. Всъщност нищо не беше променено. Как бе възможно всичко да си бъде както винаги?
Видя Мария да преминава през коридора. Пред очите й всичко се движеше като в някакъв филм. Дори стъпките отекваха като на сън.
— Мария, къде е майка ми?
— Горе. Работи в твоя кабинет. Госпожице Софи?
— А къде е Ла Синьора?
Объркана и уплашена от изражението на Софи, икономката се обърна към Тайлър.
— На полето с господин Мак.
— Ще изпратиш ли някой да ги повика, моля те?
— Да, веднага.
Мария бързо излезе, а Софи се упъти към стълбището. Пръстите й стискаха здраво ръката на Тай. Можеше да чуе музиката, която долиташе от нейната стая. Нещо леко и весело. Когато застана на прага, видя майка си. Косата й бе събрана назад, а тя се бе навела над клавиатурата на компютъра.
— И какво си мислите, като ме карате да проверявам неправилни сметки? По дяволите, мразя това!
Друг път нейната разстроена физиономия щеше да развесели Софи. Сега това я накара да изхлипа.
— Мамо?
— О, слава Богу, Софи, намерих нещо. Не знам точно какво. Опитвам се вече цял час и все още не мога да се оправя.