— На кого от хората си имаш достатъчно доверие, че да му възложиш да напише изявлението за пресата и да пресява телефонните обаждания?
— На себе си. Аз ще го направя, nonnа.
— Добре. — Тереза стисна ръката й и я пусна. — Съжалявам за мъката ти, cara. Тайлър ни разказа всичко. Не ми хареса, че са те разпитвали, преди да си успяла да се консултираш с Хелън или Джеймс.
— Нямам какво да крия. Не знам нищо. Баща ми е убит, както е седял на моя стол в моя апартамент. Как бих могла да не кажа всичко, което може да помогне да открият кой е убиецът?
— Ако не знаеш нищо, не можеш и да им кажеш нищо. — Тереза реши да смени темата и да не мисли за полицията. — Тайлър, донеси на Софи малко вино.
Когато телефонът зазвъня отново, тя потупа по облегалката на стола.
— Аз ще се погрижа — изправи се Тайлър.
— Не, днес не искаме членове на семейството да говорят с пресата. — Софи разтри челото си, нареждайки си да мисли. — Ти най-добре намери Дейвид. Помоли го да дойде веднага тук. Ако можеш, обясни му как стоят нещата. Аз ще започна да пиша изявлението. Засега семейството е в шок и няма да прави никакви коментари. Това поне е просто обяснимо.
— Ще го доведа. — С широка крачка отиде до нея, вдигна лицето й нагоре, като я хвана за брадичката. — На теб не ти трябва вино. Нужен ти е аспирин.
— Нищо не ми трябва. — Тя отстъпи. — Дай ми половин час — обърна се към баба си.
— Софи!. — Илай пусна ръката на Тереза и прегърна Софи през раменете. — Поеми си дъх!
— Не мога.
— Добре, направи онова, което смяташ за най-добро. Аз ще започна да звъня по телефоните — предложи Тай.
— Мога да го направя и сама.
— Можеш, но аз искам да те отменя. И вземи аспирина.
— Добре. Заради теб.
Това й помогна. Аспиринът и работата. За около час тя се окопити и успя да нахвърли официалното изявление на семейството и да проведе кратък разговор с Дейвид.
— Аз ще се занимавам с пресата, Софи. Ти се погрижи за себе си и за майка си.
— Ще се оправим. Трябва да си готов, че някои репортери ще се опитат да проникнат тук във Вила Джиамбели, както и в имението на Макмилън. Имаш деца, знам как ще понесат шумотевицата.
— Ще говоря с децата. Те няма да продадат историята на таблоидите, вярвай ми.
— Извинявай. Съвсем не исках да кажа това. Но все пак те са си деца. Може да бъдат изнудени и да изгубят самоконтрол.
— Ще говоря с тях — повтори Дейвид. — Знам, че ти е много тежко. Не мога дори да си представя какво ти е. Както и на майка ти. — Той стана прав. — Ще направя всичко, което мога. Ти само ми кажи.
— Благодаря ти. — Софи се поколеба, преценявайки го, както правеше винаги. Дребните обещания и политиката на фирмата трябваше да бъдат разграничавани. — Моите баба и дядо ти вярват, в противен случай нямаше да бъдеш тук. Аз също ти вярвам. Възнамерявам да те помоля да останеш в къщата, за да поемаш телефонните обаждания. Ще ти отстъпя мястото си, защото се нуждая от помощник, на когото имам доверие.
Тя тръгна към вратата, после спря по средата на стаята. Изглежда бледа, помисли си Дейвид. Сякаш някакъв вътрешен механизъм в нея е блокирал и повече не работи. Всичко, което правеше, го правеше по инерция.
— Защо не си починеш малко?
— Не мога. Докато все още се движа, успявам да се справя. Зная какво си мислеха хората за него. Зная какво ще говорят по коктейли и вечери, шепнешком или съвсем открито по жълтите страници на вестниците. — „Знам и онова, което аз мисля за него — мина през ума й. Което му казах. О, Господи, не бива да мисли за това сега!“ — Това няма да го обиди. Него вече нищо не може да го обиди. Но ще засегне майка ми. Така че не мога да спра. — Тя забърза към вратата. — Мисля, че библиотеката е подходящо място. Ще бъдеш на спокойствие и всичко ще ти бъде подръка. Ако се сетиш за нещо, за което не сме помислили, уведоми ме.
Софи беше преполовила стълбите, когато Мария отвори външната врата на полицаите. Инспектор Клермонт погледна над главата й и я видя.
— Госпожице Джиамбели?
— Добър ден, инспекторе. Всичко е наред, Мария. Аз ще се погрижа. Имате ли повече информация, която можете да ми съобщите? — попита тя, продължавайки да слиза по последните няколко стъпала.
— Все още не. Бихме искали да говорим с вас отново, както и с майка ви.
— Майка ми си почива. Дейвид, това е детектив…
— Клермонт — довърши полицаят. — И моята партньорка, детектив Магуайър.
— Дейвид Кътър. Той е шеф на производството на фирма „Джиамбели-Макмилън“ и координационен директор. Ще ви заведа в приемната и ще остана с вас за малко.