Никой нямаше да разбере размяната.
Да, смъртта на Авано му даде време да измисли какво да прави и как да го направи.
Бедният Тони, помисли си Донато и надигна чашата с бренди. Най-после си почива в мир.
Джеръми де Морни превключи телевизора на вечерните новини и свали официалното си сако. Беше доволен, че се прибра рано тази вечер. Беше по-добре да си е вкъщи, сам, когато съобщават подобни важни новини, вместо пред очите на други хора.
Тони Авано, това незначително копеле, беше мъртъв.
Жалко все пак! Напоследък климатът така се бе променил, че Авано беше узрял и сигурно щеше да падне в ръцете му като зряла круша. А Джери бе чакал този момент от много отдавна.
Нещастният негодник беше оставил безутешна бивша съпруга, мислеше си Джери, новозадомена вдовица и скърбяща дъщеря. Отново много повече, отколкото заслужаваше.
Докато се събличаше, Джери обмисляше дали да пътува до Калифорния, за да отиде на погребението, което Джиамбели вероятно щяха да организират. Сетне отхвърля идеята като не особено подходяща.
Бе прекалено добре известно, че Авано е спал с жената на Джери.
Е, бяха се разбрали като цивилизовани хора, разбира се. Без да се брои разцепената устна на невярната съпруга — прощален подарък от Джери. Иначе за пред хората имаше просто развод, финансови споразумения и претенции за добри маниери.
Нали всички много ги биваше в маниерите, помисли си с усмивка Джери. Щеше да изпрати лично писмо до семейство Джиамбели, за да изрази съболезнования съжаления. Но най-добре щеше да бъде, ако запази дистанцията с тях и в бъдеще.
Щеше да се приближи повече, когато му дойдеше времето. Когато беше напълно готов.
Засега щеше да си позволи само една малка слабост, лично за себе си. Щеше да си отвори бутилка шампанско и да отпразнува смъртта на Тони Авано като истински празник.
Софи прекара почти цялата седмица да се занимава с проблемите около смъртта на баща си като че ли беше неотложен бизнес. Трябваше да потиска чувствата си, да отговаря на телефоните, да урежда срещи, да задава въпроси и да отговаря на такива, докато в същото време бдеше над майка си като орлица.
Когато се блъскаше в някоя стена, а това ставаше доста често, правеше така, че или да мине отдолу, или да изплува отгоре. Полицията не й казваше нищо ново, само повтаряше едно и също предположение. Разследването вървеше мудно, макар всички следи да бяха активно разработени и проследени.
Приемаха я раздразнено, така както приемаха и репортерите. И освен това я подозираха.
Рене отказваше да отговори на обажданията й и Софи направо се измори да й оставя съобщения. Съобщения изпълнени със съчувствие, загрижени, вежливи или само правещи се на такива, гадни, тъжни или горчиви.
Баща й трябваше да получи своето изпращане. Със или без участието и съдействието на своята вдовица.
Софи се извини на майка си с обяснението, че има проблеми в офиса в Сан Франциско, които изискват нейното внимание и присъствие, и се приготви да тръгне за града.
Тайлър тъкмо спираше колата си пред къщата, когато тя излезе.
— Накъде си се упътила?
— Имам работа.
— Къде?
Тя се опита да се измъкне и тръгна към гаража, но той вървеше по петите й.
— Виж какво, бързам. Върви да си зарязваш лозите.
— Попитах те къде отиваш?
Нервите й бяха на път да се скъсат, а не искаше да си позволи да избухва.
— Трябва да отида в града. Имам малко работа.
— Добре. Ще отидем с моята кола.
— Нямам нужда от теб днес.
— Нали сме от един екип? — Тайлър знаеше кога една жена е на ръба на силите и нервите си и не искаше тя да шофира в това състояние.
— Мога да се справя и сама, Макмилън. — Защо, по дяволите, не му каза, че отива да пазарува! — Знам, че можеш да се справиш с всичко. — Той сложи ръка на рамото й и отвори вратата на колата с другата си ръка. — Влизай!
— Идвало ли ти е понякога наум, че може да ми се иска да остана сама?
— Идвало ли ти е понякога наум, че това не ме интересува? — За да разреши проблема, той просто я набута насила в колата. — Сложи си колана — нареди Тайлър и затръшна вратата.
Софи си помисли да отвори рязко вратата, след което да го удари. Но се страхуваше, че няма да може да спре. Беше насъбрала прекалено много мъка в себе си, гняв и изгаряща болка. И освен това си напомни, както си беше обещала, че той беше до нея в най-лошия миг от живота й.
Тайлър седна зад волана. Може би го правеше, защото я познаваше през повече от половината си живот. Или защото през последните седмици й бе обръщал повече внимание, отколкото през последните двадесет години. Както и да е, каквато и да беше причината, помисли си Тайлър, познаваше това лице много добре. И неговото изражение в момента не бе маска.