— Така — рече той и запали колата, като я погледна. — Къде искаш да отидеш?
— Да се видя с полицията. Не ми отговарят по телефона.
— Добре. — Тайлър включи на първа скорост и тръгна по алеята.
— Нямам нужда от куче пазач, Тай. Нито от солидно и широко рамо, нито от възглавница да попива сълзите ми.
— Хубаво. За твое сведение, мога да изпълнявам ролята и на боксова круша за тренировки. Понякога.
Той обгърна раменете й с една ръка, а с другата продължи да шофира. Планините бяха обвити в мъгла, нашарени като бяла дантела от снега и приличаха на размазана снимка. Изумителната им красота изобщо не успя да стигне до съзнанието й и да я ободри. Тя виждаше единствено откъснатата страница от списание, която беше пристигнала по пощата същия ден.
Една снимка. Баба й, майка й и тя. Беше публикувана преди месеци и я бяха обезобразили като трите ангела на Джиамбели. Този път беше използван червен флумастер. С него бяха изрисувани лицата им, а върху гърдите им пишеше убийци.
Дали това беше отговорът на нейните постоянни опити, да се свърже с Рене? Възможно ли бе тази жена да си мисли, че подобен детски трик ще я уплаши? Софи нямаше да позволи подобно нещо. И когато изгори снимката в огъня на камината, тя се почувства ядосана, но не уплашена.
Все пак, ето че ден след това случката все още продължаваше да занимава мислите и.
— Да не би Илай да те е помолил да се грижиш за мен? — обърна се към Тайлър.
— Не.
— Тогава баба ми?
— Не.
— Тогава кой?
— Ще се опитам да ти обясня, Софи. Аз мога да приемам нареждания за работата, която трябва да свърша. Но не приемам нареждания в личния си живот. Това е лично. Ясно ли ти е?
— Не. — Тя погледна към планините, на чийто фон се открояваше неговият също толкова привлекателен профил. — Ти никога не си харесвал баща ми, пък и не си луд по мен.
— Вярно е, не харесвах баща ти. — Каза го просто, с известна нотка на извинение и без задоволство. — По отношение на теб все още не съм наясно. Но харесвам майка ти и никак не харесвам Рене, нито факта, че тя се опитва да насочи ченгетата към Пилар или към теб.
— Тогава сигурно ще се изненадаш, че втората ми спирка днес е при Рене. Трябва да говоря с нея за погребението.
— О Боже, направо ще падна от смях! Ще има ли скубане на коси и блъскане на глави в стената?
— Ама вие мъжете наистина нищо не разбирате от тези неща! Ама че досада.
— Какво да се прави. Такива сме си. — Той въздъхна, тежко и замислено, и това я накара да се разсмее за пръв път от толкова дни насам, искрено и истински.
Софи никога досега не бе попадала в истински полицейски участък. Представата й за него беше изградена от телевизията и киното, така че очакваше дълги, тъмни коридори, покрити с изтъркан линолеум, безлични, шумни и тесни офиси, подозрителни типове и подхвърлени думички, миризма на долнокачествено кафе, предлагано в пластмасови чаши.
Тайничко се надяваше да се срещне поне с опитни хора.
Вместо това откри светли офиси с чисти подове, покрити с плочки, и широки помещения, които миришеха приятно и чисто на лизол. Не би казала, че прилича на болница или на погребално бюро, но когато тръгна към канцеларията на инспекторите заедно с Тай, можеше да чуе екота на токчетата си по плочките на пода.
Отделът на детективите бе обзаведен с бюра, удобни и широки, а не издраскани и овехтели, както тя си бе представяла. Наистина миришеше на кафе, но миризмата беше свежа и приятна. Видя и оръжие. То бе прехвърлено през облегалките на столовете или висеше под мишниците на някои от служителите. Беше доста странно да попадне в тази ярко осветена стая, където основният звук, който се чуваше, бе тракането по клавишите на компютрите.
Тя се огледа и веднага забеляза Клермонт. Той вдигна поглед към вратата и когато я видя, стана и тръгна към нея.
— Госпожице Джиамбели?
— Трябва да говоря с вас за баща ми. Във връзка с вашето разследване и мерките, които сте взели.
— Когато говорих с вас по телефона…
— Знам какво ми казахте по телефона, инспекторе. Всъщност нищо. Мисля, че имам право да получа повече информация и най-важното, да узная кога тялото му ще ни бъде предадено. Искам да ви предупредя и, че за тази цел ще използвам всички връзки, които имам. А повярвайте ми, моето семейство има много връзки.
— Очаквах го. Защо не отидем да поговорим в офиса на лейтенанта? — Той посочи с ръка и изруга, защото в същия момент една странична врата се отвори и оттам излезе партньорката му Магуайър заедно с Рене.