Тя беше цялата в черно и изглеждаше прекрасно. Бледо лице, косата й с цвят на шампанско, блестяща и събрана на врата. Беше идеалната представа за млада и безутешна вдовица. Софи предположи колко обстойно е изследвала външния си вид преди да излезе и как все пак не е устояла на изкушението да освежи черното с една деликатна диамантена брошка, която й се стори позната. Тя се втренчи в брошката за миг, сетне насочи вниманието си към Рене.
— Какво прави тази тук? — развика се Рене. — Казах ви, че ме заплашваше. Непрекъснато ми се обаждаше по телефона, заплашваше ме. — Стисна в ръката си носната кърпичка. — Искам да я арестувате. Всички тях! Те убиха моя беден Тони.
— Достатъчно дълго ли репетира това пред огледалото, Рене? — попита ледено Софи. — Мисля, че трябва още да поработиш. Винаги си била лоша актриса.
— Искам полицейска защита! Те убиха Тони заради мен. Те са италианци. Имат връзки с мафията.
Софи започна да се смее неудържимо, в началото леко, сетне все по-силно и по-високо. Не можеше да спре. Отдръпна се назад и седна на една ниска пейка, докато най-накрая, с големи усилия, успя да потисне пристъпа на смях.
— Ето, това е! Точно така! Страхотно попадение! Наистина има гнездо на организираната престъпност в къщата на баба ми. Трябваше само една бивша манекенка, една златотърсачка и свалячка на мъже да се появи, за да го открие. — Не си даваше сметка, че смехът й се е превърнал в хлипане и сълзите се стичат по бузите й. — Искам да погреба баща си, Рене. Остави ме да го направя. Остави ме да го изпратя в последния му път и после никога повече няма нито да те безпокоя за нищо.
Рене пъхна кърпичката в чантата си. Прекоси стаята, притихнала в очакване. И изчака, докато Софи отново се изправи.
— Той ми принадлежи. И ти няма да получиш нищо.
— Рене! Моля те! — Софи протегна ръка и преглътна с мъка, когато ръката й беше отхвърлена със злоба настрани.
— Госпожо Авано! — Гласът на Клермонт беше сериозен и укорителен. Той я хвана предупредително за рамото.
— Не желая тя да ме докосва. Ако ти или някой от вашето велико семейство ми се обади още веднъж, ще си имате работа с адвокатите ми. — Рене вирна брадичка и излезе от стаята.
— Каква злоба! — прошепна Софи. — Господи, всичко това е от злоба.
Госпожице Джиамбели! — Магуайър хвана ръката й. — Защо не седнете, ще ви донеса кафе.
— Не искам никакво кафе. Кажете ми има ли някакво развитие във вашето разследване?
— Нищо ново. Съжалявам.
— Кога ще освободите тялото на баща ми?
— Останките на баща ви бяха освободени тази сутрин и предадени на другите наследници.
— Моля? А, разбирам. Значи само съм си губила времето, както и вашето. Извинете. — Тя тръгна и пътьом извади мобилния телефон от чантата си. Първо се опита да се свърже с Хелън Мур, но й казаха, че съдията е в заседание и не може да се обади.
— Мислиш ли, че би могла да спреш Рене?
— Не знам. Трябва да опитам. — Софи позвъни и в офиса на Джеймс Мур, откъдето й отговориха, че е на среща. Като последен опит тя помоли да я свържат с Линкълн.
— Линк? Обажда се Софи. Нуждая се от помощ.
Пилар седеше на каменната пейка в градината. Беше студено, но ей Богу, тя се нуждаеше от въздух. Чувстваше се хваната в капан. Сред стените и затворените прозорци, заобиколена и пазена от хората, които я обичаха най-много.
Грижеха, се за нея като за болен, който трябва да преодолее кризисния момент.
Всички мислеха, че тя тъгува. И тя ги остави да си мислят така. Какъв по-голям грях от този, помисли си Пилар. Да позволи на другите да вярват, че е потопена в скръб и отчаяние.
А тя всъщност не чувстваше нищо. Не можеше да чувства.
И това, за неин ужас, й носеше облекчение. Наистина в началото беше шокирана и се натъжи, но всичко това премина много бързо. Липсата на каквито и да е чувства до такава степен я караше да се срамува, че Пилар избягваше семейството си колкото е възможно повече. Дотолкова, че прекара почти цялата Коледа в стаи те си, неспособна да се срещне дори с дъщеря си от страх, че това дете щеше да почувства фалша у майка си.
Как можеше една жена да престане да обича толкова бързо, да стане абсолютно безразлична за толкова кратко време? Нима липсата на страст и състрадание са съществували у нея отдавна? И може би тази липса е отблъснала Тони от нея? Или поведението му, докато бяха женени, беше убило цялата й любов към него?
Вече нищо нямаше значение. Той беше мъртъв, а тя усещаше безкрайна празнота.
Пилар стана и се упъти към къщата, но спря, защото видя Дейвид Кътър да върви към нея по алеята.