— Не исках да ти преча.
— Няма нищо.
— Опитвах се да стоя далеч от теб.
— Не беше необходимо.
— Мисля, че беше. Изглеждаш уморена, Пилар. — И самотна, помисли си тъжно той.
— Предполагам, че всички сме. Знам, че имаш много работа и задължения през последните дни. Надявам се, знаеш колко сме ти благодарни. — Тя отстъпи инстинктивно при приближаването му към нея, но успя да спре навреме. — Как прекарахте Коледа?
— Бях зает. Мога да кажа, че ще се радвам януари да се претърколи по-бързо и децата да тръгнат на училище. Има ли нещо, което мога да направя за теб?
— Не, наистина няма. — Пилар възнамеряваше да се извини и да се скрие в стаите си. Отново. Но имаше нещо в израза на лицето му. Нещо, което я накара да говори. Просто думите сами избликнаха от сърцето й и се озоваха на езика. — Толкова съм безполезна тук, Дейвид. Не мога да помогна на Софи. Знам, че тя се опитва да превъзмогне всичко чрез работа и губи много време, опитвайки се да ме обучи. А аз само бъркам.
— Това е най-глупавото нещо, което можеш да кажеш.
— Наистина е така. Никога не съм работила. А краткото време, когато го правех, беше преди двадесет и пет години. Всичко се е променило. Не мога да се справя с компютъра, не знам дори за какво става дума. Вместо да ми се накара едно хубаво както заслужавам, тя ме гали по главата, защото не иска да ме разстройва. А всъщност разстроената е тя и аз не мога да й помогна. — Пилар притисна ръце към лицето си. — И затова я избягвам. Много съм добра в избягването. Сега съм тук, защото не мога да я погледна в очите. Тя е болна от смъртта на Тони, опитва се да спре Рене, която настоява за тялото му. Дори не може да скърби, не си го позволява. Това няма край и няма да има, докато полицията… Но Софи се нуждае от този ритуал, от това погребение, а на Рене изобщо не й пука.
— Софи трябва да се справи по свой собствен начин. Знаеш това. Както и ти ще се справиш по своя начин.
— Не знам какъв е моят начин. Трябва да вървя. Трябва да намеря правилните думи.
Тъй като не искаше да я оставя сама, Дейвид тръгна с нея към къщата.
— Пилар, мислиш ли, че Софи не знае какво означава за теб?
— Знае. Така както знае какво не означаваше за баща си. Много е трудно за едно дете да живее с това знание.
— И аз го знам. Но и моите деца така живеят.
Пилар спря на страничната тераса и се обърна към него.
— Страхувал ли си се някога, че само ти не си им достатъчен?
— Всеки ден.
Тя се усмихна леко.
— Ужасно грозно ще прозвучи, но да чуя това от теб беше за мен облекчение. — Тя отвори вратата и видя Софи да седи на дивана, с бяло като платно лице. До нея стоеше прав Линк Мур и държеше ръката й.
— Какво има? — Пилар притича през стаята и застана до дъщеря си. — О, мило дете, какво става?
— Закъсняхме, мамо. Линк се опита. Дори успя да получи временна заповед, но беше много късно. Тя вече го беше кремирала. Беше уредила нещата, още преди да получи тялото му.
— Съжалявам. — Все още държейки ръката на Софи, Линк се обърна към Пилар. — Беше го откарала от моргата направо в крематориума. Когато пристигнахме, церемонията вече бе започнала. Не успяхме да се намесим.
— Той си отиде, мамо. Край.
11.
През дългата зима лозите спят. Поляните и хълмовете са се сгушили, декар подир декар, лозята пият от дъжда и влагата, заякват под снега, омекват и се събуждат от бързата и нежна ласка на топлината.
За един фермер, за една реколта годината всъщност представлява един постоянен кръговрат. Нещата непрекъснато се повтарят, отново и отново, с вариациите, пролените и изненадите, с радостта и трагедиите, които се просмукват във всичко.
Животът е непрекъсната спирала, която се върти и се повтаря, цикъл след цикъл.
През януари валяха проливни дъждове, които забавиха работата по зарязването и объркаха надеждите за добра реколта. Полята и лозята бяха просмукани от влага.
Всички очакваха с нетърпение идването на февруари. За някои очакването бе особено мъчително.
Кабинетът на Тереза беше на третия етаж на Вила Джиамбели. Тя предпочиташе третия, защото бе най-далеч от домашния кошер. И освен това обичаше да гледа отвисоко всичко онова, което се простираше пред погледа и й принадлежеше.
Всеки ден Тереза изкачваше стълбите, което бе една добра тренировка за тялото й, и работеше около три часа. Никога по-малко и без каквито и да е извинения. Стаята беше удобна. Тереза смяташе, че удобството създава и подпомага продуктивността. Също така вярваше, че върши онова, което трябва, за което бе длъжна.
Бюрото беше на баща й. Старо, от тъмен дъб и с дълбоки чекмеджета. Това беше традиция. Върху него имаше два телефона и високоскоростен мощен компютър. Това беше прогрес.